Четири години мълчание: Когато една жена поиска помощ от мъжа си

– Петре, не мога повече. – Гласът ми трепереше, докато стоях до кухненската маса, стиснала чашата с изстинал чай. Петър не вдигна очи от телефона си. Пръстите му нервно потрепваха по екрана, сякаш там се криеше спасението от всичко, което не искаше да чуе.

– Какво пак има? – изръмжа той, без да ме погледне.

– Четири години… – започнах, но думите заседнаха в гърлото ми. Четири години носех сама тежестта на нашето семейство. Работех на две места – сутрин в детската градина, следобед в кварталната пекарна. Вечер се прибирах с болки в гърба и умора, която не можеше да се измие с душ или да се прогони със сън. А Петър… Петър все беше зает – ту с майка си, ту с някой приятел, ту с поредния ремонт на колата, която отдавна трябваше да сменим.

– Имаме сметки за плащане, децата имат нужда от нови обувки, а аз… – Гласът ми се пречупи. – Аз имам нужда от теб.

Той въздъхна тежко и най-накрая ме погледна. Очите му бяха уморени, но в тях нямаше топлина.

– Ти винаги си се справяла. Защо сега не можеш?

В този момент сякаш нещо се счупи вътре в мен. Спомних си всички онези вечери, когато тихо плаках в банята, за да не ме чуят децата. Всички онези сутрини, когато ставах преди изгрев, за да приготвя закуска и да изпратя малкия Даниел на училище, а Мария – на детска градина. Спомних си как броях стотинките в портмонето си и как се усмихвах насила, когато децата питаха защо не можем да отидем на кино като другите семейства.

– Не мога повече сама – прошепнах. – Моля те, помогни ми.

Петър стана рязко от стола и тресна чашата си в мивката.

– Все едно аз не работя! – извика той. – Все едно не ми е трудно! Ти мислиш само за себе си!

– Не е вярно! – сълзите вече се стичаха по бузите ми. – Мисля за всички ви! Но кой мисли за мен?

Той замълча. В този момент осъзнах колко сме се отчуждили. Кога станахме двама непознати под един покрив? Кога любовта ни се превърна в рутина и взаимни обвинения?

Вечерта премина в мълчание. Децата усещаха напрежението и се сгушиха при мен на дивана. Прегърнах ги силно и се опитах да скрия сълзите си.

На следващия ден отидох на работа с подпухнали очи. Колежката ми Надежда ме погледна загрижено.

– Какво става, Мариела?

– Просто съм уморена – излъгах.

Но тя не се отказа.

– Знам какво е да носиш всичко сама. И аз минах през това с моя Иван. Ако искаш да поговорим…

Тези думи бяха като спасителен пояс. За първи път от години някой ме попита как съм наистина. Разказах ѝ всичко – за Петър, за умората, за страха, че ще рухна и няма кой да ме хване.

– Трябва да поискаш помощ – каза тя твърдо. – Не си длъжна да носиш всичко сама.

Вечерта опитах пак. Седнах до Петър, докато гледаше новините.

– Петре… Моля те, чуй ме. Не искам да се караме. Просто… не мога повече така. Имам нужда да бъдем екип. Да сме семейство.

Той замълча дълго. После каза:

– Не знам какво искаш от мен.

– Искам да бъдеш до мен. Да поемеш част от товара. Да поговорим с децата заедно, да решаваме проблемите заедно…

Той сведе глава.

– Не знам дали мога.

Това беше най-страшното признание. Не „не искам“, а „не мога“. Сякаш цялата му сила беше изчезнала някъде по пътя на годините и грижите.

В следващите дни започнах да говоря повече с Надежда. Тя ме насочи към психолог в квартала. Отидох тайно – страхувах се Петър да не разбере и да не се ядоса още повече.

Психоложката ме попита:

– Кога за последно направихте нещо само за себе си?

Не можах да отговоря. Бях забравила какво е това.

Започнах малко по малко да отделям време за себе си – разходка в парка, книга преди лягане, разговор с приятелка по телефона. Децата забелязаха промяната и започнаха повече да ми помагат вкъщи.

Петър остана затворен в себе си. Опитах още няколко пъти да го въвлека в разговор, но той все повече се отдалечаваше. Един ден го чух да говори по телефона с майка си:

– Не знам какво ѝ става на Мариела… Все недоволна…

Тогава разбрах – промяната трябваше да започне от мен. Не можех да чакам Петър да стане човекът, който беше преди осем години. Трябваше аз да стана жената, която искам да бъда сега.

Започнах нов курс по готварство в читалището. Запознах се с нови хора, почувствах се жива отново. Децата бяха щастливи, че мама е по-усмихната.

Петър остана същият – затворен, мълчалив, понякога раздразнителен. Но вече не го обвинявах толкова силно. Разбрах, че всеки носи своите рани и страхове.

Днес седя на същата тази кухненска маса и пиша тези редове. Не знам какво ще стане утре – дали ще останем семейство или ще тръгнем по различни пътища. Но знам едно: вече не ме е страх да поискам помощ и не ме е страх да бъда себе си.

Кажете ми – колко често жените в България носят сами товара на семейството? Колко често забравяме себе си в името на другите? И кога най-накрая ще повярваме, че заслужаваме подкрепа?