Четири стени, една сестра и безкрайна алчност: Историята на Елена от София

— Защо ти трябва още един апартамент, Мария? Ти вече имаш четири! — гласът ми трепереше, докато стоях в хола, стиснала ръката на майка ни. Слънцето се прокрадваше през пердетата на стария ни панелен апартамент в Люлин, но въздухът беше тежък като олово.

Мария ме гледаше с онзи неразгадаем поглед, който винаги ме е карал да се чувствам малка. Беше облечена в скъп костюм, с перфектно направена прическа — истински символ на успеха, който тя никога не пропускаше да подчертае. Аз стоях срещу нея по домашни дрехи, с разрошена коса и уморени очи. Майка ни седеше между нас, свита на дивана, сякаш се опитваше да се скрие от бурята.

— Не е въпросът колко имам — отвърна Мария хладно. — Въпросът е, че този апартамент е на мое име. Ти и мама просто живеете тук по милост.

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че го казва на глас. Този дом беше всичко за мен — тук съм израснала, тук съм плакала и се смяла, тук съм се грижила за мама след инсулта ѝ. А сега собствената ми сестра ме гледаше като натрапник.

— Мария, моля те… — прошепна майка ни с разтреперан глас. — Това е нашият дом. Не можем да отидем никъде другаде.

— Мамо, не се меси — прекъсна я Мария рязко. — Трябва да мислим за бъдещето. Аз имам семейство, деца… Трябва ми този апартамент.

— Имаш четири други! — извиках аз през сълзи. — Защо точно този?

Мария въздъхна и се обърна към прозореца. — Защото този е в най-добрата част на Люлин. Мога да го дам под наем или да го продам на добра цена. Не разбираш ли? Времената са трудни.

В този момент почувствах как нещо вътре в мен се чупи. Не ставаше дума за тухли и бетон, а за спомени, за сигурност, за любовта между нас. Но явно за Мария всичко това нямаше значение.

След този ден всичко се промени. Мария започна да идва все по-често — уж да ни „помага“, но всъщност проверяваше дали сме си събрали багажа. Майка ни се затвори в себе си, плачеше нощем и шепнеше: „Какво ще правим, Елена? Къде ще отидем?“

Аз започнах да търся работа на две места едновременно — като касиерка в супермаркет сутрин и като чистачка вечер. Парите не стигаха дори за сметките, камо ли за ново жилище. Приятелите ми казваха да се боря, да не се предавам, но как да се бориш срещу собствената си кръв?

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Мария говори по телефона в коридора:

— Да, ще ги изкарам до края на месеца… Не ме интересува как ще го приемат. Това е бизнес.

Бизнес? Аз и майка ми бяхме просто сделка за нея.

Опитах се да говоря с нея още веднъж:

— Мария, моля те… Ако не заради мен, поне заради мама. Тя няма къде да отиде.

Тя само сви рамене:

— Не мога да мисля само за вас. Имам свои проблеми.

В следващите дни напрежението стана непоносимо. Майка ни получи криза и трябваше да я водя по болници. Докато чакахме резултатите от изследванията ѝ в коридора на Пирогов, тя ме хвана за ръката:

— Елена… Не позволявай Мария да ни раздели. Семейството е най-важното.

Погледнах я през сълзи и обещах: — Ще направя всичко по силите си.

Започнах да търся помощ — писах до социалните служби, говорих с адвокатка (стара приятелка от университета), дори потърсих съвет от съседите. Всички казваха едно и също: ако апартаментът е на името на Мария, шансът ни е малък.

Една вечер Мария дойде с нотариус и започнаха да ни обясняват как трябва да напуснем до края на седмицата. Майка ми припадна от стреса. Извиках линейка, а Мария само стоеше и гледаше студено.

След този случай нещо в мен се пречупи окончателно. Реших да разкажа историята си публично — написах писмо до една популярна фейсбук група за семейни проблеми. Реакциите бяха бурни: някои ме подкрепиха, други ме обвиниха, че не съм си уредила документите навреме.

Но най-много ме болеше от това, че семейството ми се разпадаше пред очите ми заради пари. Виждах как майка ми гасне всеки ден малко по-малко, а аз не можех да направя нищо.

Сега седя сама в тъмния хол и пиша тези редове със сълзи на очи. Чудя се: Кога парите станаха по-важни от любовта? Какво струва един дом без хората вътре? И има ли изобщо надежда за прошка?

Кажете ми вие: Как бихте постъпили на мое място?