Чуждото минало, моята рана: История за неочаквано прошка

— Моля ви, госпожо, добре ли сте? — гласът ми трепереше, докато коленичих до жената, която се беше свлякла на тротоара пред аптеката на булевард „Витоша“. Беше късен следобед, слънцето се криеше зад облаци, а вятърът носеше мирис на дъжд и прах. Жената изглеждаше объркана, с побелели коси и очи, които сякаш търсеха нещо познато в лицето ми.

— Добре съм… просто ми прилоша — прошепна тя и се опита да се изправи. Подадох ѝ ръка, а тя я хвана с изненадваща сила. В този момент не подозирах нищо. Бях просто Мария — обикновено момиче от София, което вярваше, че добрината винаги се връща.

Заведох я до близкото кафене. Поръчахме чай и лимонада. Тя се казваше Елена. Разказа ми, че живее сама в „Люлин“, че децата ѝ са в чужбина и рядко се чуват. Говореше тихо, с някаква тъга в гласа, която ме накара да си спомня за майка ми — Катя. Майка ми винаги казваше: „Хората носят тежки истории, Мария. Не ги съди.“

Докато Елена отпиваше от чая си, забелязах малък белег над лявата ѝ вежда. Нещо в този белег ме смути. Приличаше на белега на жената от една стара снимка, която майка ми държеше скрита в чекмеджето си. Снимка от времето, когато животът ѝ се преобърна.

— Може ли да ви попитам нещо? — не издържах и попитах.

— Разбира се — отвърна тя и ме погледна право в очите.

— Познавахте ли жена на име Катя Георгиева? — думите ми излетяха по-бързо, отколкото исках.

Елена пребледня. Ръцете ѝ затрепериха.

— Катя… — прошепна тя. — Да… познавах я. Преди много години.

Сърцето ми заби лудо. Спомените нахлуха като буря: майка ми, плачеща нощем; писмото, което никога не дочете; мълчанието ѝ за миналото. Знаех само едно — някой беше предал майка ми, беше я оставил сама с мен, бебе на ръце, и беше изчезнал. Майка ми никога не каза името на тази жена.

— Вие ли… — гласът ми пресекна. — Вие ли сте причината майка ми да остане сама?

Елена наведе глава. Сълзи се стичаха по бузите ѝ.

— Аз… направих ужасна грешка. Бях млада и глупава. Завидях ѝ заради един мъж… И казах неща, които не бяха истина. Той я напусна заради мен. После разбрах какво съм сторила, но беше късно.

В този миг всичко в мен се обърна. Гневът ме заля като гореща вълна. Исках да ѝ извикам, да я обвиня за всички безсънни нощи на майка ми, за самотата ни, за липсата на баща. Но пред мен седеше възрастна жена с разбито сърце.

— Знаете ли какво преживя майка ми? Как всяка вечер плачеше? Как работеше на две места, за да ме отгледа? Как никога не си позволи да бъде щастлива?

Елена плачеше безутешно.

— Знам… Знам… Опитвах се да намеря начин да ѝ поискам прошка. Но никога не намерих смелостта.

Мълчах дълго. В главата ми се блъскаха думи: предателство, болка, самота. Но си спомних и друго — как майка ми винаги казваше: „Прошката е за силните.“

Извадих телефона си и написах съобщение на майка ми: „Мамо, срещнах я.“ Не знаех дали ще го изпратя.

— Може би трябва да говорите с нея — казах тихо.

— Не знам дали ще ме приеме…

— Може би няма да ви прости. Но поне ще знаете, че сте опитали.

В този момент разбрах — миналото винаги ни намира, дори когато мислим, че сме го оставили зад гърба си. Понякога прошката е по-трудна от омразата.

Прибрах се вкъщи разтърсена. Майка ми ме чакаше на масата с чаша чай и онзи тъжен поглед в очите си.

— Добре ли си? — попита тя.

Погледнах я дълго. Видях цялата ѝ болка и сила.

— Мамо… ако някой поиска прошка за нещо непростимо… какво би направила?

Тя замълча дълго.

— Бих я дала — каза тихо. — Защото иначе ще нося тази тежест цял живот.

Сълзите потекоха по лицето ми. Прегърнах я силно.

Сега седя тук и пиша тази история. Чудя се: Можем ли наистина да простим на хората, които са съсипали живота ни? Или понякога прошката е единственият начин да продължим напред?

Какво бихте направили вие?