Целият ми живот майка ми твърдеше, че баща ми е ангел. После той почука на вратата ми.

– Кой е? – гласът ми трепереше, докато стоях зад вратата с ръка на дръжката. Беше късна есенна вечер, а аз едва от седмица живеех сама. София беше шумна, но в този момент коридорът беше потънал в тишина.

– Арина… – чу се мъжки глас, дрезгав и непознат. – Моля те, отвори. Трябва да поговорим.

Сърцето ми заби лудо. Никой не ме наричаше така, освен майка ми и баба ми. Пръстите ми се разтрепериха още повече. Погледнах през шпионката – висок мъж с прошарена коса, облечен в старо кожено яке. Не изглеждаше опасен, но нещо в очите му ме накара да потръпна.

– Не ви познавам – отвърнах тихо.

– Знам… Но аз те познавам. Аз съм… баща ти.

В този миг всичко около мен се срина. Майка ми цял живот твърдеше, че баща ми е починал преди да се родя. Разказваше ми истории как бил добър човек, как ме гледал от небето и ме пазел. Винаги казваше: „Татко ти е ангел, Арина.“

Отворих вратата бавно, сякаш се страхувах, че ще изчезне, ако го погледна право в очите. Мъжът стоеше неловко, с ръце в джобовете.

– Какво искате? – попитах с пресипнал глас.

– Да ти кажа истината. Знам, че майка ти… – той замълча за миг, сякаш търсеше думите. – Знам, че ти е казала, че съм мъртъв. Но не съм. Искам да ти обясня защо.

Поканих го вътре, макар всичко в мен да крещеше да го изгоня. Седнахме един срещу друг на малката маса в кухнята. Той огледа апартамента – скромен, но уютен. Сякаш се опитваше да запомни всеки детайл.

– Какво се е случило? – попитах тихо.

– Бях млад и глупав – започна той. – Обичах майка ти, но направих грешки. Замесих се с лоши хора… Дългове, алкохол… Един ден избягах. Оставих ви сами.

Сълзите напираха в очите ми. Спомних си всички онези нощи, когато майка ми плачеше тихо в кухнята, мислейки си, че спя. Всички празници без баща, всички въпроси без отговор.

– Защо не се върна? Защо позволи да мисля, че си мъртъв? – гласът ми беше пълен с болка и гняв.

– Опитах… Писах писма на майка ти. Молех я да ми позволи да те видя. Но тя… тя не можеше да ми прости. Искаше да те предпази от мен.

В този момент телефонът ми иззвъня – майка ми. Не знаех дали да ѝ кажа какво се случва или да затворя. Вдигнах.

– Арина, всичко наред ли е? – гласът ѝ беше тревожен.

– Мамо… тук е… той е тук.

Настъпи тишина от другата страна.

– Не му вярвай! – прошепна тя. – Той ще те нарани пак.

Погледнах мъжа срещу мен – очите му бяха пълни със съжаление и вина.

– Мамо, имам нужда да знам истината – казах и затворих.

Той започна да разказва – за годините в чужбина, за опитите да започне начисто, за това как всяка Коледа мислел за мен и майка ми. За това как никога не намерил сили да се върне истински.

– Не търся прошка – каза накрая. – Знам, че не я заслужавам. Просто исках да знаеш истината.

Седяхме дълго в мълчание. В главата ми се блъскаха хиляди въпроси: Коя е истината? Кого трябва да обвинявам? Майка ми ли ме е лъгала цял живот или той просто търси изкупление?

На следващия ден отидох при майка ми в Люлин. Тя ме посрещна с подпухнали очи и треперещи ръце.

– Прости ми, Арина… Не можех да понеса мисълта той да те разочарова така, както мен разочарова…

– Но аз имах право да знам! – извиках през сълзи.

Тя ме прегърна силно и дълго плакахме заедно – за всички пропуснати години, за всички неизказани думи.

Седмици наред не можех да спя спокойно. Баща ми пишеше съобщения: „Моля те, дай ми шанс.“ Майка ми мълчеше и страдаше по свой начин. Аз стоях между тях – разкъсана между любовта към майка си и жаждата за истината за баща си.

Една вечер реших да се срещна с него отново. Разходихме се из Борисовата градина. Той разказваше истории от младостта си, за любовта си към музиката, за мечтите си да стане художник.

– Съжалявам за всичко – каза тихо накрая. – Ако някога поискаш да ме опознаеш… ще бъда тук.

Върнах се у дома объркана и изморена от собствените си мисли. Погледнах стара снимка на мама и мен от детството – усмихнати на плажа във Варна. Колко много неща не знаех за живота си…

Днес съм на 25 и още търся себе си между лъжите и истината на родителите си. Простих ли им? Не знам… Може би някой ден ще мога напълно.

Но питам себе си: Колко тайни може да понесе едно семейство? И дали истината винаги ни прави свободни?