Цената на съгласието: Историята на едно българско семейство, което почти ме пречупи
– Пак ли ще ми досаждаш с тези глупости, Мария? – гласът на Петър отекна в кухнята, докато аз стоях до мивката със стиснати зъби. Ръцете ми трепереха, а в гърдите ми се надигаше познатата тежест. Беше петък вечер, децата вече спяха, а аз за пореден път се опитвах да говоря с него за нещо, което отдавна ме мъчеше – за това как се чувствам невидима в собствения си дом.
– Не са глупости, Петре. Просто искам да ме чуеш. Да поговорим като хора… – думите ми увиснаха във въздуха. Той само махна с ръка и се върна пред телевизора, където вървеше поредният мач.
Седнах на кухненския стол и се загледах в празната чаша пред мен. Колко пъти бях стискала зъби, премълчавала, за да не развалям „мира“? Колко пъти бях преглъщала обидите, защото „така е във всяко семейство“? Майка ми винаги казваше: „Търпи, Марийке, мъжете са си такива. Важното е децата да са добре.“ Но аз вече не бях сигурна дали децата наистина са добре, когато майка им е смачкана и тиха като сянка.
Петър не беше лош човек – работеше здраво, носеше пари вкъщи, но никога не го интересуваше как се чувствам. За него аз бях просто част от интериора – жената, която готви, пере и гледа децата. Когато се опитвах да говоря за себе си, за мечтите си, той се подсмихваше: „На теб какви ти мечти? Гледай си дома.“
Веднъж, когато му казах, че искам да започна работа на половин ден в библиотеката в нашия квартал в Пловдив, той избухна:
– Кой ще гледа децата? Кой ще чисти? Пари ли ти липсват? Аз не мога ли да ви изхранвам?
– Не е въпросът в парите… Просто искам да правя нещо за себе си.
– Глупости! Жената трябва да си знае мястото!
Тогава усетих как нещо в мен се чупи. Не беше първият път, но този път болеше повече. Започнах да се затварям в себе си. Станах тиха, невидима. Дори приятелките ми забелязаха промяната.
– Мария, какво става с теб? – попита ме веднъж Надежда, докато пиехме кафе на пейката пред блока.
– Нищо… просто съм уморена.
– Не вярвам. Ти вече не се усмихваш. Не излизаш никъде. Дори на родителските срещи идваш сама…
Погледнах я и очите ми се напълниха със сълзи. Не можех повече да крия. Разказах ѝ всичко – за постоянните упреци, за това как Петър ме кара да се чувствам малка и нищожна.
– Мария, ти не си сама! – хвана ме тя за ръката. – Не позволявай да те смачка! Помисли за себе си…
Тези думи ме разтърсиха. За първи път някой ми каза, че имам право да мисля за себе си. Вечерта лежах будна до Петър и слушах равномерното му дишане. Мислех за живота си – за младостта ми, която мина в грижи за всички други; за мечтите ми да стана учителка по литература; за това как всеки ден се отказвах от себе си малко по малко.
На следващата сутрин събрах смелост и му казах:
– Петре, ще започна работа в библиотеката. Децата вече са големи, могат да ми помагат вкъщи. Имам нужда от това.
Той ме изгледа студено:
– Ако излезеш от тази врата, не се връщай!
Сърцето ми се сви от страх. Но този път не отстъпих.
– Добре – казах тихо и затворих вратата след себе си.
Първите дни бяха като кошмар. Петър не ми говореше, децата усещаха напрежението и ме гледаха с укор – сякаш бях виновна за всичко. Майка ми дойде вкъщи и започна да ме увещава:
– Марийке, върни се при мъжа си! Какво ще кажат хората? Как ще гледаш децата сама?
Но аз вече не можех да се върна назад. В библиотеката срещнах хора, които ме уважаваха и ценяха мнението ми. За първи път от години се чувствах жива.
С времето децата свикнаха с новото положение. Започнаха сами да си оправят леглата, помагаха ми с готвенето. Видях как и те стават по-самостоятелни.
Петър така и не ми прости напълно. Виждам го понякога на улицата – върви намръщен и самотен. Понякога ме боли за него, но знам, че ако бях останала, щях напълно да изгубя себе си.
Днес седя на прозореца с чаша чай и гледам как слънцето залязва над Пловдив. Мисля си колко струва съгласието – колко често жените като мен плащат със собственото си щастие заради „мира“ у дома.
Дали постъпих правилно? Дали цената на свободата не е твърде висока? А вие бихте ли имали смелостта да изберете себе си?