Цената на спестяването: Историята на едно изгубено детство

— Не, Мария! Няма да ти купя нови маратонки! — гласът на майка ми проряза въздуха в малката ни кухня, докато аз стисках в ръце скъсаните обувки на братовчедка ми. — Имаш си обувки, какво като са малко износени? Пари не растат по дърветата!

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Вече бях свикнала — от първи клас насам носех дрехи и обувки, които някой друг вече беше износил. В училище децата се смееха на старото ми яке, а аз се опитвах да се скрия в сянката на коридора. Майка ми винаги казваше: „Важното е да имаш бъдеще, Мария! Не дрехите правят човека.“ Но аз не исках бъдеще, исках просто да бъда дете.

Вечерите у дома бяха тихи. Майка броеше стотинките си, записваше разходите в една тетрадка и въздишаше тежко. Понякога я чувах как шепне сама на себе си: „Трябва да стигнат… трябва да стигнат…“ Баща ми отдавна го нямаше — замина за Германия, уж за по-добър живот, но от него получавахме само по някой лев веднъж на няколко месеца и кратки съобщения по телефона.

— Мамо, може ли утре да си купя баничка в училище? — попитах веднъж плахо.

Тя ме погледна строго:
— Имаш сандвич. Баничката е излишен разход. Трябва да мислиш като голям човек, Мария.

Но аз не бях голям човек. Бях дете, което мечтаеше за топла баничка и нови моливи. Всяка сутрин минавах покрай витрината на книжарницата и гледах цветните тетрадки, които никога нямаше да имам.

С времето започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми спираха да ме канят на рождените си дни — знаеха, че няма да мога да им купя подарък или че майка ми няма да ми даде пари за кино. Веднъж чух как едно момиче прошепна зад гърба ми: „Тя е бедната Мария.“

Вкъщи обаче не можех да говоря за това. Майка ми беше като стена — непробиваема и студена.

— Мамо, защо не можем поне веднъж да отидем на море? Всички мои съученици ходят…

Тя ме прекъсна рязко:
— Когато пораснеш и започнеш да работиш, ще разбереш колко е трудно. Сега трябва да спестяваме! Искам ти да имаш по-добър живот от мен.

Но аз не исках по-добър живот — исках просто живот. Исках спомени, смях, безгрижие. Вместо това получих страх от харченето, вина за всяка похарчена стотинка и усещането, че съм товар.

Годините минаваха. Завърших училище с отличен успех — майка ми беше горда, но аз се чувствах празна. Всички казваха колко съм умна и трудолюбива, но никой не виждаше колко съм самотна.

Когато станах студентка в София, за първи път имах възможност сама да решавам какво да правя с парите си. Първата ми стипендия похарчих за нова рокля — майка ми щеше да полудее, ако разбере. Но когато облякох роклята и се погледнах в огледалото, за първи път се почувствах истинска.

Веднъж се прибрах у дома за празниците. Майка ми ме посрещна с обичайното си намръщено лице:
— Какво е това по теб? Ново ли е? Пари ли си харчила?

— Да, мамо. С мои пари. Исках да се почувствам добре.

Тя замълча за миг, после въздъхна:
— Не разбираш… Всичко правя за теб. За да не ти липсва нищо в бъдеще.

— А сега? Сега ми липсва всичко — отвърнах тихо.

Тази нощ не можах да заспя. Спомних си всички онези години на лишения и страхове. Колко пъти съм мечтала просто да бъда дете! Колко пъти съм се питала дали някога ще мога да живея без вина за всяка похарчена стотинка.

Днес съм вече възрастна жена. Имам работа, собствен дом и достатъчно пари. Но все още усещам празнотата от онова изгубено детство. Понякога се чудя дали майка ми някога ще разбере какво ми е отнела със своето спестяване.

А вие как мислите? Струва ли си сигурността на бъдещето, ако цената е изгубеното детство?