Цветната рокля и сълзите под прожекторите: Моята нощ на бала

„Лилия, какво си облякла?!“ – гласът на класната ми, госпожа Димитрова, проряза въздуха още преди да успея да прекрача прага на ресторанта. Всички погледи се обърнаха към мен. Стоях на входа, с цветната си рокля, която майка ми уши специално за този ден – ярка, с големи макове и слънчогледи, различна от всички лъскави, едноцветни тоалети на съученичките ми. В този миг почувствах как бузите ми пламват, а ръцете ми започват да треперят.

„Това е абитуриентски бал, не селски събор!“, изсъска една от момичетата от класа – Мария, която винаги беше първа във всичко. Около нея няколко други се засмяха подигравателно. Опитах се да се усмихна, но усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Майка ми стоеше до мен, стиснала ръката ми толкова силно, че ноктите ѝ се впиваха в кожата ми.

„Лилия изглежда прекрасно!“, опита се да ме защити тя. Но госпожа Димитрова вече беше решила: „Не мога да позволя да влезеш вътре така облечена. Има дрескод – официални рокли. Това е прекалено шарено и неприлично.“

В този момент светът ми се срина. Бях мечтала за този бал цяла година. Бях си представяла как ще танцувам с приятелите си, ще се снимаме, ще се смеем до зори. А сега стоях на прага, отхвърлена заради нещо толкова дребно – дрехата, която избрах да изразя себе си.

„Моля ви…“, прошепнах едва чуто. Но никой не ме чу. Майка ми ме прегърна и ме изведе навън. На улицата беше хладно, а аз не можех да спра да плача. Чувах музиката и смеха отвътре, докато стояхме в тъмното.

„Не заслужаваш това“, каза майка ми. „Ти си красива и смела. Не им позволявай да те пречупят.“

Вкъщи баща ми ни чакаше с притеснение. Когато разбра какво се е случило, очите му потъмняха от гняв.

„Ще отида утре в училището! Това е дискриминация!“, закани се той.

Но аз само поклатих глава. Не исках скандали. Исках само да разбера защо хората са толкова жестоки към различните.

На следващия ден телефонът ми прегря от съобщения. Някои съученици ми писаха: „Жалко за теб…“, други – „Трябваше да си купиш нормална рокля като всички“. Само най-добрата ми приятелка, Яна, дойде у нас с кутия сладолед и ме прегърна без думи.

„Те са глупави! Ти беше най-красива!“, каза тя и двамата плакахме заедно.

Дните минаваха бавно. В училище всички ме гледаха странно. Чувах шепоти зад гърба си: „Това е момичето с шарената рокля…“ Дори учителите избягваха да говорят с мен.

Една вечер седнах с майка ми на терасата. Тя запали цигара и дълго мълча.

„Знаеш ли, Лили,“ каза накрая тя, „когато бях малка, баба ти не ме пускаше да нося дънки. Казваше, че момичетата трябва да са с поли и плитки. Но аз пак ги носех тайно. Винаги ще има хора, които искат да ни сложат в калъп.“

Замислих се над думите ѝ. Защо толкова държим да приличаме на другите? Защо различното плаши?

Скоро след това Яна предложи нещо щуро: „Да направим наш собствен бал! Само за приятели – без дрескод!“

Събрахме се в двора на баба ѝ – десетина души, всеки облечен както си иска. Аз бях със същата цветна рокля. Танцувахме под лампичките на дърветата, пяхме и се смяхме до късно през нощта. За първи път от седмици се почувствах свободна.

След този ден започнах да гледам на себе си по друг начин. Не беше лесно – все още имаше подигравки и шушукания. Но вече не ме болеше толкова силно.

Майка ми каза: „Гордея се с теб.“ Баща ми ме прегърна: „Ти си нашето цвете.“

Сега, когато гледам снимките от онази вечер – не официалния бал, а нашия малък празник – виждам усмивката си истинска. Виждам момичето, което не се предаде пред чуждото мнение.

Понякога още се питам: ако бях облякла скучна черна рокля като всички останали, щях ли да бъда по-щастлива? Или щях просто да изгубя себе си?

А вие какво бихте направили? Щяхте ли да рискувате да сте различни или бихте избрали сигурността на тълпата?