Дадох дома си на дъщеря си, вярвайки в нея – днес тя ме моли да си тръгна

– Мамо, не мога повече! Моля те, просто… просто си тръгни! – гласът на Силвия трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв. Стоях насред хола, където някога се чуваше смях, а сега ехтеше само тишина и студенина. Ръцете ми трепереха, докато стисках дръжката на старата ми чанта – единственото, което ми беше останало.

Как стигнахме дотук? Аз съм Мария – майка, баба, жена, която цял живот е работила като медицинска сестра в Пловдивската болница. Останах вдовица рано, но никога не се оплаквах. Всичко правех за Силвия – единственото ми дете. Всяка нощ се молех да е здрава и щастлива. Когато завърши университета и се омъжи за Петър, бях най-гордата майка на света. Домът ни беше малък, но пълен с любов.

Преди две години реших да прехвърля апартамента на Силвия. „Мамо, така ще си спокойна – винаги ще имаш покрив над главата си!“ – казваше тя. Вярвах ѝ. Подписах документите при нотариуса с трепет и радост. „Това е моят подарък за теб, дете мое!“ – казах ѝ тогава. Не подозирах, че този жест ще се превърне в най-голямата ми грешка.

Първите месеци всичко беше наред. Силвия и Петър ме гледаха добре, а внучката ми Ива ме прегръщаше всяка сутрин. Но после нещо се промени. Петър започна да се прибира късно и да се кара на Силвия за най-малкото нещо. Силвия стана нервна, избухлива. Аз се опитвах да помагам – готвех, чистех, гледах Ива. Но сякаш присъствието ми започна да тежи.

– Мамо, ти пак ли си подредила шкафовете? Не мога да намеря нищо! – ядосваше се Силвия.
– Извинявай, исках само да помогна…
– Не ми помагаш! Само ме изнервяш!

Вечерите станаха мъчителни. Чувах как двамата шепнат в кухнята: „Не можем повече така… Тя ни пречи…“ Сърцето ми се свиваше. Опитвах се да не плача пред Ива.

Една сутрин Силвия ме хвана за ръката:
– Мамо, трябва да поговорим сериозно. Петър и аз… имаме нужда от пространство. Ти си още здрава, можеш да се оправиш сама. Намери си квартира или иди при леля Галя във Варна.

Погледнах я невярващо:
– Но това е моят дом… Аз ти го дадох с мисълта, че ще сме заедно…
– Моля те! Не разбираш ли? Имаме нужда от живот без теб!

Тогава разбрах – вече не бях част от тяхното семейство. Бях станала товар.

Седмици наред живеех като призрак в собствения си дом. Ива идваше тайно при мен:
– Бабо, защо мама плаче всяка вечер?
– Всичко ще се оправи, слънчице…

Но нищо не се оправяше. Една вечер Петър ме погледна студено:
– Мария, време е да вземеш решение. Или напускаш до края на месеца, или ще трябва да говорим с адвокат.

Сълзите ми потекоха безконтролно:
– Как можеш? Аз ви дадох всичко! Защо?
– Защото вече не можем така! – извика Силвия.

Събрах малкото си вещи в една чанта. Стоях на прага и гледах към снимките по стената – усмихнати лица от миналото. Спомних си как Силвия беше малка и ме прегръщаше: „Мамо, никога няма да те оставя сама!“ А сега?

Излязох на улицата. Въздухът беше студен, а сърцето ми – празно. Обадих се на сестра ми Галя във Варна:
– Гале, мога ли да дойда при теб за малко?
– Разбира се, Мария! Какво се е случило?
– Ще ти разкажа като пристигна…

Влакът до Варна беше дълъг и мъчителен. Гледах през прозореца и се питах: къде сгреших? Дали прекалената обич може да ослепи човек? Дали жертвите ни някога се оценяват?

Галя ме посрещна с отворени обятия:
– Не плачи, сестро! Ти заслужаваш повече!

Но аз не можех да спра сълзите си. Всяка вечер мислех за Ива – дали ще ме помни? Дали ще разбере някога защо баба ѝ си тръгна?

Минаха месеци. Научих се да живея без тях. Намерих работа като помощник в старчески дом – помагах на други възрастни хора, които също бяха изоставени от близките си. Виждах болката им и знаех: не съм сама.

Понякога получавах кратки съобщения от Силвия: „Добре ли си?“ Отговарях лаконично: „Да.“ Повече не можех.

Сега седя до прозореца във Варна и гледам морето. Питам се: заслужава ли си човек да жертва всичко за семейството? Кога любовта преминава границата и се превръща в бреме? Какво бихте направили вие на мое място?