„Дадох всичко, което имах, а сега съм сама“ – Историята на една българска майка

– Мамо, ти си най-добрият човек, когото познавам. Знаеш, че винаги ще сме ти благодарни – каза ми дъщеря ми Мария, докато държеше ръката ми на кухненската маса. Гледах я в очите и усещах как гърлото ми се свива. Зет ми, Петър, стоеше до нея и нервно въртеше ключовете на апартамента си. Беше напрегнат, а аз усещах, че нещо не е наред.

– Мамо, трябва ни малко помощ – започна той, без да ме поглежда. – Не е за нас, за децата е. Знаеш, че банките не дават лесно кредити на хора като мен. Само ти можеш да ни помогнеш.

Сърцето ми се сви. През целия си живот бях пестила – първо с покойния ми съпруг Иван, а после сама. Не живеех разточително, но винаги имах за черни дни. Пенсията ми не беше голяма, но и нуждите ми не бяха много. Всяка стотинка беше важна. Знаех, че ако някога закъсам, няма кой да ми помогне.

– Колко ви трябват? – попитах тихо.

– Десет хиляди лева – каза Петър и най-накрая ме погледна в очите. – Ще ти ги върнем! Не казвам кога точно, но ще ги върнем. Знаеш, че сме честни хора.

Погледнах Мария. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. – Мамо, моля те…

Не можех да откажа. Това са децата ми. За какво съм спестявала цял живот, ако не за тях? Извадих тефтера си и преброих парите – всичките ми спестявания от последните двадесет години. Дадох им ги с треперещи ръце.

– Не бързайте да връщате – казах им. – Когато можете.

Те ме прегърнаха и си тръгнаха. В онзи момент се чувствах горда и нужна.

Минаха месеци. После години. Петър и Мария идваха все по-рядко. В началото носеха подаръци за рождения ми ден или Великден. После започнаха да забравят. Веднъж се обадих на Мария:

– Мамо, сега не можем да говорим – каза тя бързо. – Ще ти се обадя по-късно.

Не се обади.

Пенсията ми стигаше все по-малко. Цените растяха, лекарствата поскъпваха. Започнах да броя стотинките за хляб и мляко. Един ден се престраших и отидох до апартамента им в Люлин.

Мария отвори вратата с изненадано лице.

– Мамо! Защо не се обади?

– Опитах… – прошепнах аз.

Влязох вътре и видях нов телевизор, нови мебели… Децата им играеха на скъп таблет.

– Как сте? – попитах тихо.

– Добре сме – каза Петър сухо от хола.

– Петре… Може ли да поговорим?

Той въздъхна тежко и излезе на балкона с мен.

– Петре… Знам, че обещахте… Но вече наистина имам нужда от тези пари. Не мога да си купя лекарствата…

Той ме погледна студено:

– Нали каза „когато можем“? Сега не можем! Имаме кредити, децата растат… Не ни притискай!

Сълзите напълниха очите ми. Върнах се у дома с празни ръце и още по-празно сърце.

От този ден Мария почти спря да ми се обажда. Понякога праща внучката ми Катерина да донесе хляб или мляко, но никога не идва лично. Съседките ме питат защо съм толкова тъжна.

– Всичко е наред – лъжа ги аз.

Вечерите са най-тежки. Седя сама в малката кухня и гледам снимката на Иван. Питам го наум: „Защо така стана? Защо децата ни забравиха какво е благодарност?“

Понякога си мисля дали сгреших, че дадох всичко без договор, без свидетели… Но как да поискаш подпис от собствената си дъщеря? Как да не ѝ вярваш?

Сега съм сама и броя стотинките за хляб. А те живеят живота си, сякаш никога не са имали нужда от мен.

Кажете ми, хора: Кога семейството стана по-важно от парите? Или парите са по-важни от семейството? Какво бихте направили на мое място?