„Дай ми дома си, а ще получиш моя“ – История за семейни интриги и битка за щастие

— Мариела, ако искаш да живеете по-широко, имам едно предложение — гласът на свекърва ми, Донка, проряза тишината в кухнята като нож. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът блъскаше по прозорците на малкия ни двустаен апартамент в Люлин. Съпругът ми, Ивайло, седеше срещу мен с наведена глава, а аз усещах как напрежението се сгъстява между нас.

— Какво имаш предвид? — попитах внимателно, макар че вече усещах ледената хватка на нещо неприятно.

— Да си разменим апартаментите. Вие ще дойдете в моя тристаен в Младост, а аз ще се преместя тук. Но… — тя направи пауза и ме погледна право в очите — …трябва да ми прехвърлиш твоя апартамент. Само така ще съм спокойна.

В този момент времето спря. Чух само тикането на часовника и учестеното си дишане. Ивайло не каза нищо. Погледнах го с надежда да ме подкрепи, но той само сви рамене.

— Донка, това не е честно — прошепнах. — Този апартамент е на мое име. Родителите ми го купиха с последните си спестявания.

— Мариела, не бъди неблагодарна! — изсъска тя. — Аз ви предлагам по-добър живот. Моят апартамент е по-голям, по-хубав. Само трябва да ми се довериш.

Доверие? Тази дума кънтеше в главата ми като подигравка. Донка винаги беше контролираща и властна. От първия ден на брака ни се опитваше да ни казва какво да правим — от това как да възпитаваме дъщеря ни Елица до това какво да ядем на вечеря.

— Ивайло, ти какво мислиш? — обърнах се към него с треперещ глас.

Той въздъхна тежко:

— Мариела, майка ми има право. В Младост е по-удобно за Елица, училището е близо… А и апартаментът е по-голям.

Почувствах се предадена. Сякаш всички бяха срещу мен. През нощта не можах да мигна. В главата ми се въртяха спомени от детството — как майка ми и баща ми брояха стотинките, за да платят първата вноска за този апартамент; как боядисвахме стените заедно; как плаках от радост, когато получих ключовете.

На следващия ден Донка дойде с нотариус. Беше подготвила всички документи. Усмихваше се фалшиво:

— Ето, всичко е готово. Само трябва да подпишеш.

Ръцете ми трепереха. Погледнах Ивайло — той избягваше погледа ми.

— Не мога — казах твърдо. — Това е моят дом.

Донка избухна:

— Неблагодарница! След всичко, което направих за вас! Ще съжаляваш!

След този ден отношенията ни се влошиха напълно. Донка започна да настройва Ивайло срещу мен:

— Жена ти мисли само за себе си! Не ѝ пука за семейството!

Ивайло ставаше все по-студен и отчужден. Вечерите ни минаваха в мълчание. Елица усещаше напрежението и често плачеше нощем.

Една вечер го чух да говори с майка си по телефона:

— Не знам какво да правя вече… Мариела не отстъпва… Да, знам, че ти е тежко…

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че човекът, когото обичах, стои на страната на майка си срещу мен.

Започнах да се съмнявам във всичко — в брака си, в себе си, в бъдещето ни като семейство. Дори приятелките ми ме съветваха:

— Мариела, не подписвай! Ще останеш на улицата!

Но натискът беше огромен. Донка не спираше да идва у дома, да крещи, да ме обижда пред Елица:

— Майка ти е егоистка! Заради нея ще живеете в мизерия!

Една сутрин намерих бележка от Ивайло:

„Отивам при майка ми за известно време. Трябва да помисля.“

Почувствах се напълно сама. Седях на кухненската маса и гледах празната чаша кафе пред себе си. Сълзите се стичаха по лицето ми без спиране.

Минаха седмици. Донка продължаваше с натиска — обаждания, заплахи, дори писма до работата ми с клевети. Колегите започнаха да ме гледат с подозрение.

Една вечер Елица ме прегърна и прошепна:

— Мамо, ще останем ли без дом?

Тогава разбрах — трябваше да се боря не само за себе си, а и за нея.

Събрах сили и потърсих адвокат. Обясних му всичко — натиска, манипулациите, страха си.

— Не сте длъжна да подписвате нищо против волята си — каза той твърдо. — Ако продължат с тормоза, може да подадете жалба.

Това ми даде малко кураж. Започнах да поставям граници — спрях да отговарям на обажданията на Донка, казах на Ивайло ясно:

— Или сме семейство и взимаме решения заедно, или всеки по своя път.

Той беше объркан и ядосан:

— Защо винаги трябва да е по твоята воля?

— Защото този път става дума за моето достойнство и сигурността на детето ни!

Минаха месеци на напрежение и самота. Но малко по малко започнах да усещам силата си. Намерих нови приятели, започнах нова работа и най-важното — запазих дома си.

Ивайло така и не се върна напълно при нас. Донка продължи да ме клевети пред роднините, но вече не ме болеше толкова.

Днес седя в хола на нашия апартамент с Елица до мен и знам едно: понякога трябва да изгубиш почти всичко, за да откриеш себе си.

Чудя се: Колко от вас са били изправени пред подобен избор? Кога трябва да кажем „стига“ на семейния натиск?