Далеч от приятелите: Истината за нашия нов парцел и цената на тишината

– Не казвай на никого, Мария! – гласът на Стефан беше твърд, почти заповеднически. Стояхме в колата, паркирана на ръба на онзи калдъръмен път, който водеше до новия ни парцел. Беше късен ноември, а мъглата се стелеше над полето като одеяло, което криеше всичко хубаво и лошо.

Стиснах телефона си в ръка. Исках да звънна на Деси, най-добрата ми приятелка още от университета. Да ѝ кажа: „Деси, представяш ли си? Най-накрая намерихме мястото! Ще строим къща! Ще имаме градина, куче, люлка за децата…“ Но думите на Стефан ме спряха. „Ще ни завидят. Ще почнат приказки. По-добре да си мълчим.“

Така започна всичко. С една тайна, която тежеше повече от ипотеката, която подписахме седмица по-късно. Всяка вечер гледах снимките на парцела – онова празно поле с няколко ябълкови дръвчета и старата барака, която щяхме да съборим. Представях си как каня приятели на барбекю, как децата тичат боси по тревата. Но вместо това, започнах да избягвам срещите с тях.

– Мария, защо не идваш вече на кафетата? – попита ме веднъж Лили. – Нещо да не се е случило?

– Просто съм уморена – излъгах. – Много работа напоследък.

А истината беше, че се страхувах да не изпусна нещо. Да не кажа „парцел“, „строеж“, „архитект“… Стефан беше убеден, че ако разберат, ще започнат да ни завиждат или да искат услуги. „Знаеш ги хората – всеки гледа в чуждата паница“, повтаряше той.

Минаха месеци. Пролетта дойде с кал и строителен шум. Всяка събота и неделя пътувахме до селото – аз с гумени ботуши и кофа боя, Стефан с инструменти и вечната му тревога за бюджета. Работехме до изнемога, а вечер се прибирахме в панелката в Люлин – мръсни, уморени и… самотни.

Една вечер седяхме на пода в хола, ядохме пица от кашон и гледахме плановете за къщата.

– Мислиш ли, че постъпваме правилно? – попитах тихо.

– Какво имаш предвид?

– Че крием всичко от приятелите си… Чувствам се виновна.

Стефан въздъхна тежко.

– Ще им кажем, когато всичко е готово. Не искам да ни урочасат.

Замълчах. Вярвах ли в уроки? Не знам. Но вярвах в приятелството. Или поне така си мислех.

Лятото дойде с прахоляк и нови проблеми – майсторите закъсняваха, парите не стигаха, а аз все по-рядко отговарях на съобщенията на Деси и Лили. Те започнаха да се виждат без мен. Виждах снимките им във Facebook – усмихнати на Витоша или в някое заведение в центъра.

Една вечер Деси ми писа: „Мария, липсваш ми. Какво става с теб?“

Погледнах съобщението дълго. Пръстите ми трепереха над клавиатурата. Можех ли да ѝ кажа истината? Или вече беше късно?

– Мария! – извика Стефан от кухнята. – Утре трябва да идем рано на парцела!

Изтрих съобщението и легнах без да отговоря.

Септември донесе първите стени на къщата и последните капки надежда за старото ми приятелство. На рождения ми ден никой не ми се обади освен майка ми и Стефан. Деси беше написала само „Честито“ във Viber групата ни.

Майка ми усещаше всичко.

– Защо не поканиш момичетата да видят къщата? – попита тя веднъж.

– Не знам… Стефан не иска…

– А ти какво искаш?

Не знаех какво да ѝ отговоря.

Когато покривът беше готов, стоях сама на верандата и гледах към полето. Вятърът носеше миризма на прясно окосена трева и далечен лай на куче. За първи път се почувствах истински сама.

Вечерта казах на Стефан:

– Искам да поканя Деси и Лили тук. Искам да им разкажа всичко.

Той ме погледна дълго.

– Ако трябва… Но после не се оплаквай, ако почнат приказки.

Поканих ги следващия уикенд. Дойдоха с бутилка вино и домашна баница. Гледаха къщата с възторг и малко тъга в очите.

– Защо не ни каза по-рано? – попита Лили тихо.

– Страхувах се…

Деси ме прегърна.

– Глупачке! Мислиш ли, че щяхме да ти завидим? Просто ни липсваше…

Сълзите ми потекоха сами.

Сега седя на верандата и пиша това писмо до себе си – и до всички вас, които четете. Струваше ли си да пазя тайната? Или загубих повече, отколкото спечелих?

Може ли една мечта да струва самотата? Или приятелството е най-големият ни дом?