Дългът на майка ми – моята присъда: История за наследство, което не избрах

– Лилия, пак ли ще стоиш като вкаменена? – гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята, докато тя нервно броеше последните стотинки от портмонето си. – Трябва да платим тока, иначе пак ще ни го спрат.

Седях на ръба на стола, стиснала юмруци в скута си. Бях на шестнайсет, но се чувствах като възрастна жена, която носи на гърба си цялата тежест на света. Вече знаех какво ще последва – майка ми ще ме погледне с онзи уморен, отчаян поглед и ще започне да се оправдава:

– Не е моя вината, Лили. Ако баща ти не беше заминал за Германия и не беше ни оставил с тези кредити…

Но аз знаех истината. Баща ми замина, защото не издържа на постоянните й обещания, че „всичко ще се оправи“, докато теглеше заем след заем, за да закърпи дупките от предишните. А аз? Аз останах тук, в малкия ни апартамент в Люлин, между разпадащите се мебели и вечната миризма на евтин тютюн.

– Ще говоря с леля Мария – казах тихо. – Може да ни услужи пак.

Майка ми въздъхна облекчено, сякаш това беше най-нормалното нещо на света – дъщеря ти да проси пари от роднини, за да оцелеете още един месец.

Вечерта лежах будна и слушах как майка ми плаче в другата стая. Понякога я мразех заради това. Мразех я, че ме кара да се чувствам виновна за нейните грешки. Мразех я, че не мога да бъда просто дете.

На следващия ден в училище приятелката ми Деси ме попита:

– Лили, защо никога не идваш с нас на кино?

Излъгах я, че имам уроци. Не можех да й кажа истината – че всяка стотинка вкъщи е преброена и че дори билет за кино е лукс, който не можем да си позволим.

С времето се научих да лъжа добре. Научих се да казвам „всичко е наред“, когато вътре в мен всичко крещеше. Но най-трудно беше пред баба ми. Тя беше единственият човек, който виждаше през мен.

– Лилия, детето ми, не можеш цял живот да носиш чужди грехове – каза ми веднъж тя, докато ми плетеше шалче за зимата.

– А какво да направя? Да я оставя? – гласът ми трепереше от гняв и безсилие.

– Не казвам това. Но трябва да мислиш и за себе си.

Тези думи ме преследваха години наред. Завърших училище с отличие, но вместо да кандидатствам в Софийския университет, започнах работа като касиерка в кварталния супермаркет. Майка ми имаше нов заем – този път за „малък бизнес“, който така и не потръгна. Аз плащах вноските.

Една вечер се прибрах уморена до смърт. Майка ми седеше пред телевизора с чаша ракия.

– Лили, трябва да говорим – каза тя сериозно.

– За какво?

– За апартамента. Получих писмо от банката… Ако не платим до края на месеца, ще го вземат.

Почувствах как земята под краката ми се разклаща. Всичко, което имахме – нашият дом – беше на ръба да изчезне заради нейния пореден провал.

– Не мога повече! – извиках аз. – Не мога цял живот да плащам за твоите грешки!

Тя ме погледна така, сякаш я бях ударила. За първи път видях истинска болка в очите й.

– Знам… Прости ми, Лили… Аз… просто не знам как иначе…

Сълзите й ме разкъсваха отвътре. Но този път не я прегърнах. Отидох в стаята си и затворих вратата.

На следващия ден подадох документи за работа във фирма за преводи. Беше малка стъпка към свободата, но беше моята стъпка. Започнах да спестявам пари – тайно от майка ми. За първи път мислех за себе си.

Години по-късно все още изплащам част от старите й дългове. Майка ми е по-спокойна – вече не взема кредити, но и двамата знаем защо: аз съм тази, която държи юздите.

Понякога се питам дали някога ще мога напълно да простя. Дали ще мога да обичам без горчивина? Или винаги ще бъда момичето от Люлин, което носи чуждото бреме?

Кажете ми… Вие бихте ли простили? Или бихте избрали себе си?