Дългият път към дома: История за прошка и разбити сърца

— Не мога повече така, Мария! — изкрещях на сестра ми по телефона, докато малката Ива плачеше в другата стая. — Десет години не съм ги виждала. Десет! А сега, когато сама станах майка, не мога да спя от мисълта, че съм ги оставила така.

Мария въздъхна тежко. — Знам, Лили. Но ти знаеш какви са мама и татко. Особено татко…

Спомням си последния ни разговор с баща ми. Беше студена декемврийска вечер, а аз стоях на прага с куфар в ръка. — Ако излезеш през тази врата, повече не се връщай! — гласът му беше като камък. Майка ми стоеше в ъгъла, стиснала ръцете си, очите ѝ пълни със сълзи. Не казах нищо. Просто затворих вратата след себе си и тръгнах към София, към новия живот, който така отчаяно исках.

Годините минаваха. Работех като медицинска сестра в една частна клиника, сменях квартири и приятели, но никога не смених чувството за вина. Когато срещнах Петър и се роди Ива, всичко се промени. Всяка нощ я гледах как спи и се чудех какво ли е да не знаеш нищо за детето си толкова години.

— Мамо, защо си тъжна? — попита ме Ива една сутрин, докато ѝ връзвах косата на плитки.

— Не съм тъжна, слънце — излъгах я. — Просто мисля за баба и дядо в Пловдив.

— Кога ще ги видя? — очите ѝ светнаха.

Тогава реших. Ще се върна. Ще поискам прошка.

Петър ме подкрепи, макар че знаеше колко тежко ще бъде. — Ако не опиташ сега, ще съжаляваш цял живот — каза ми той.

Пътуването до Пловдив беше като връщане назад във времето. Всеки завой по магистралата ми напомняше за детството ми — за мириса на печени чушки през есента, за смеха на Мария, за строгия поглед на татко и топлите ръце на мама.

Когато стигнахме до блока ни в Кючук Париж, краката ми трепереха. Ива държеше ръката ми здраво.

— Мамо, тук ли живеят баба и дядо?

— Да, тук…

Позвъних на звънеца. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Вратата се отвори бавно. Майка ми стоеше там — по-стара, по-слаба, но със същите топли очи.

— Лили…

— Мамо…

Стояхме една срещу друга секунди, които ми се сториха вечност. После тя ме прегърна толкова силно, че едва дишах.

— Прости ми… — прошепнах през сълзи.

— Аз трябва да ти простя… — отвърна тя.

Влязохме вътре. Апартаментът беше почти същият — старите снимки по стените, мирисът на кафе и лавандула. Само че татко го нямаше.

— Къде е татко? — попитах тихо.

Майка ми сведе глава. — В болницата е. Инсулт преди две години… Не е същият човек вече.

Светът ми се срина. Пропуснах всичко — болестта му, страха ѝ, самотата им. Седнах на дивана и заплаках като дете.

Ива се сгуши в мен. — Мамо, не плачи…

Майка ми седна до мен и хвана ръката ми. — Лили, татко много страдаше за теб. Всеки ден гледаше снимката ти и питаше кога ще се върнеш.

— А Мария?

— Тя идва често. Помага ми… Но ти винаги си липсвала.

На следващия ден отидохме в болницата. Татко лежеше неподвижен, с празен поглед към прозореца. Седнах до леглото му и взех ръката му в своята.

— Татко… Аз съм Лили… Върнах се…

Очите му се напълниха със сълзи. Опита се да каже нещо, но думите не излизаха. Само стисна ръката ми силно.

Стоях там с часове, разказвах му за Ива, за живота си в София, за всичко, което никога не бях споделяла. Майка ми седеше до мен и плачеше тихо.

Вечерта Мария дойде у дома. Седнахме трите сестри на балкона с чаша чай.

— Защо трябваше да минат толкова години? — попита тя тихо.

— Не знам… Бях млада и глупава. Мислех си, че мога сама да се справя с всичко…

— Всички правим грешки — каза майка ми. — Но семейството винаги остава.

Останахме в Пловдив няколко седмици. Помагах на майка ми вкъщи, водех Ива в парка до училището ми от детството, говорех с татко всеки ден — макар че той не можеше да отговори с думи, усещах любовта му във всяко докосване.

Преди да си тръгнем обратно към София, майка ми ме прегърна дълго на прага.

— Не чакай пак десет години…

— Никога повече…

Сега често се връщам в Пловдив. Ива обича баба си и дядо си, а аз се уча да прощавам — най-вече на себе си.

Понякога нощем се питам: Колко още семейства губят години в мълчание и гордост? Дали някога ще се научим да говорим навреме? Какво бихте направили вие? Ще простите ли навреме?