Дъщеря ми избра свекърва си пред мен: Истината, която разбрах последна

„Мамо, не искам да говорим за това сега!“, изкрещя ми Ани, докато трескаво тъпчеше дрехи в куфара си. Гласът ѝ трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях на прага на стаята ѝ, стиснала ръцете си до болка, и се чудех как отново стигнахме дотук – две жени, които не могат да се разберат, макар да са майка и дъщеря.

Винаги съм вярвала, че правя най-доброто за Ани. Останахме сами, когато беше само на пет – баща ѝ си тръгна без обяснения, а аз се вкопчих в работата, за да не мисля за болката. Работех на две места – в счетоводството на една фирма през деня и като касиерка в кварталния магазин вечер. Връщах се късно, често я намирах заспала пред телевизора с учебниците разпилени около нея. „Всичко го правя за теб“, повтарях си всяка вечер, докато я завивах.

Но годините минаваха, а между нас зееше пропаст. Ани беше затворено дете – не споделяше, не питаше, не търсеше помощ. Аз пък нямах сили да я притискам. Когато порасна, започна да излиза с едно момче – Петър. Не го харесвах особено, но се опитвах да не се меся. „Това е нейният живот“, казвах си.

С времето Ани започна да прекарва все повече време у тях. Свекърва ѝ – леля Стефка – беше топла жена, винаги усмихната и гостоприемна. Често чувах от съседи: „Ани пак е при Петър и майка му.“ Не обръщах внимание – мислех си, че е нормално за младите.

Докато един ден не разбрах от чужди хора, че дъщеря ми е бременна. Беше събота сутрин – отидох до пазара за зеленчуци и там ме спря съседката ни леля Гинка:
– Марийче, честито! Ще ставаш баба!
– Какво? – едва не изпуснах торбата с картофи.
– Ами да! Ани е бременна! Всички вече знаят.

Стоях като вцепенена. Защо аз съм последната? Защо дъщеря ми не ми каза?

Вечерта я чаках у дома. Когато се прибра, лицето ѝ беше уморено и затворено. Седнахме на масата и аз тихо попитах:
– Ани, вярно ли е?
Тя само кимна.
– Защо не ми каза? Аз съм ти майка!
– Не исках да те тревожа… – прошепна тя.
– Тревожиш ме повече така! Как можа всички други да знаят преди мен?
– Мамо… Стефка беше до мен, когато разбрах. Тя ме заведе на лекар… Ти винаги си заета…

Тези думи ме удариха като шамар. Винаги съм била заета… За да ѝ осигуря всичко! Но явно съм пропуснала най-важното – самата нея.

След този разговор Ани започна да спи все по-често у Петър и свекърва си. Виждах я рядко – идваше само да вземе дрехи или документи. Опитвах се да ѝ звъня, но често не вдигаше. Когато все пак говорехме, разговорите ни бяха кратки и напрегнати.

Една вечер не издържах и отидох до дома на Петър. Отвори ми леля Стефка:
– О, Мария! Заповядай!
Влязох в хола – Ани седеше на дивана с ръка върху корема си. Изглеждаше спокойна… щастлива дори.
– Може ли да поговорим? – попитах я тихо.
Тя само сви рамене.
– Какво има?
– Ани… Чувствам се изоставена. Аз съм ти майка…
– Мамо, моля те… Не започвай пак…
– Не започвам! Просто искам да знам защо избра тях пред мен?
Тя ме погледна с насълзени очи:
– Защото тук се чувствам разбрана… Тук някой ме пита как съм…

Сълзите ми потекоха безконтролно. Леля Стефка ме прегърна:
– Марийче, не се сърди на детето… Всички правим грешки.

Върнах се у дома сама. Седнах на леглото ѝ и разгледах старите ѝ снимки – първият ѝ учебен ден, абитуриентската рокля… Кога изпуснах нишката? Кога станах чужда за собственото си дете?

Минаха месеци. Родиха им се близнаци – две прекрасни момиченца. Видях ги за първи път едва след седмица – поканиха ме на гости. Ани беше уморена, но щастлива. Погледна ме с нови очи:
– Мамо… Благодаря ти за всичко. Знам, че не съм ти го казвала често…
Прегърнах я силно и заплакахме заедно.

Сега често мисля за пропуснатото време. Дали можех да бъда по-добра майка? Дали можех да намеря повече време за разговори вместо за работа? Може ли една майка някога да навакса изгубеното?

А вие как мислите – има ли прошка между майка и дъщеря? И кога е твърде късно да започнеш отначало?