Децата ми искат да ме пратят в старчески дом и да продадат къщата ми: Историята на една майка, която се бори за своето място в семейството

— Мамо, трябва да поговорим сериозно. — Гласът на дъщеря ми Мария трепереше, а очите ѝ се стрелкаха между мен и брат ѝ. Стоях на кухненската маса, ръцете ми се бяха впили в ръба ѝ, сякаш ако я пусна, ще се разпадна на парчета.

— Какво има, Мария? — попитах тихо, макар че вече усещах какво ще последва. От седмици усещах напрежението във въздуха. Синът ми Петър избягваше да ме гледа в очите, а внучката ми Виктория все по-рядко идваше при мен след училище.

— Мамо, ти си вече на седемдесет и две. Трудно ти е сама. Къщата е голяма, дворът — още по-голям. Не можеш да се справяш сама. — Петър се намеси, гласът му беше твърд, почти безчувствен.

— И какво предлагате? — прошепнах, макар че вече знаех отговора.

— Има хубав дом за възрастни в Банкя. Грижите са отлични, ще си сред хора на твоята възраст. А и… — Мария замълча, после продължи: — Къщата можем да продадем. Пари ще трябват и за теб, и за нас.

В този миг сякаш всичко около мен се срина. Тази къща… Тук израснаха те, тук плакахме и се смяхме, тук погребахме баща им преди десет години. Всяка тухла носеше спомен.

Винаги съм мечтала за голямо семейство. След години борба с безплодието, когато лекарите казаха, че няма надежда, се примирих. Но съдбата ме изненада — на 36 забременях. Радостта ни беше безмерна! А когато разбрахме, че чакаме близнаци, щастието ни нямаше граници. С мъжа ми Христо работехме неуморно — той като шофьор на автобус, аз като учителка по литература в местното училище. Вечерите прекарвахме в градината с децата — Мария и Петър — разказвах им приказки под звездите.

След смъртта на Христо всичко се промени. Децата пораснаха, заминаха за София. Мария стана адвокат, Петър — инженер. Аз останах сама в къщата с ябълковите дървета и спомените си.

Когато Мария роди Виктория, се надявах, че ще се сближим отново. Помагах им с каквото мога — гледах внучката, готвех любимите им ястия, пращах буркани със сладко и лютеница в София. Но с времето посещенията им станаха все по-редки.

— Мамо, не го приемай така тежко — опита се да ме успокои Мария. — Просто мислим за твоето добро.

— Моето добро? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. — Моето добро е тук! В тази къща! Вие сте моето добро!

Петър въздъхна тежко:

— Мамо, не можем всеки уикенд да пътуваме до Самоков заради теб. Имаме работа, деца…

— А аз? Аз не съм ли ви гледала? Не съм ли работила ден и нощ за вас? Не съм ли ви учила да обичате този дом?

Виктория стоеше мълчалива в ъгъла. Погледнах я — очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Бабо… — прошепна тя. — Аз не искам да те пращат никъде…

Мария я прегърна бързо:

— Вики, това е за доброто на баба ти.

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Не беше само страхът от самотата или от непознатото място. Беше болката от предателството. От това, че децата ми виждат в мен само бреме.

Седмици наред спорехме. Опитвах се да им обясня колко много значи този дом за мен. Предлагах да вземем жена за помощ вкъщи, дори съседката Пенка се съгласи да ми помага срещу малко пари.

— Това не е решение! — настояваше Петър. — Ако ти стане лошо през нощта? Ако паднеш?

— А ако просто искате да продадете къщата и да си разделите парите? — изтърсих аз веднъж в пристъп на отчаяние.

Мария избухна:

— Как можеш да мислиш така за нас?!

Но аз виждах истината в очите им — нуждаеха се от парите повече, отколкото от мен.

Съседите започнаха да шушукат:

— Видя ли я Иванова? Децата ѝ искат да я пратят в дом…

Чувствах се унизена и сама. Единствено Виктория идваше тайно при мен след училище:

— Бабо, ще ти пиша всеки ден! Ще ти пращам снимки!

Тя беше моят лъч надежда.

Една вечер седях сама на двора под ябълката и гледах към прозореца на стаята на Мария и Петър от детството им. Спомних си как ги приспивах с приказки за смелост и вярност.

Сега аз трябваше да бъда смела.

На следващия ден ги повиках:

— Реших! Няма да напусна дома си! Ако искате да ме видите щастлива — идвайте по-често! Ако не — ще се справя сама!

Мария заплака. Петър мълчеше дълго:

— Добре, мамо… Ще помислим пак…

Не знам какво ще стане утре. Може би ще остана сама до края на дните си. Но няма да позволя да ме изтрият от живота си като ненужен багаж.

Понякога се питам: Кога децата ни забравят колко много сме дали за тях? И дали някой ден няма и те да изпитат същата болка?