Денят, в който брат ми престана да съществува за мен

– Госпожо Иванова, моля ви, трябва да дойдете веднага. Брат ви е приет в неврологията. Състоянието му е сериозно.

Гласът на медицинската сестра беше спокоен, но думите ѝ се врязаха в мен като нож. Стоях на прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех дали изобщо искам да отида. Брат ми – Георги. Човекът, който някога беше моят герой, а после се превърна в най-голямата ми болка.

Станах бавно от стола и започнах да търся ключовете си. В главата ми ехтяха думи от миналото – крясъци, обвинения, разбити чаши и затръшнати врати. Майка ни винаги казваше: „Вие сте един за друг, само вие си останахте.“ Но след смъртта ѝ останахме само двама непознати, свързани от кръв и омраза.

– Мамо, защо винаги аз трябва да прощавам? – питах я като дете.
– Защото ти си по-силната – отговаряше тя и ме прегръщаше.

Сега нямаше кой да ме прегърне. Само дъждът и тишината на празния апартамент.

Когато пристигнах в болницата, коридорите миришеха на лекарства и страх. Сестрата ме посрещна с уморена усмивка.

– Госпожо Иванова? Георги Иванов е във втора стая вдясно. Не е много контактен.

Отворих вратата и го видях – слаб, сив, с очи вперени в тавана. За миг си помислих, че не ме познава. После той прошепна:

– Здравей, Мария.

Гласът му беше същият – онзи глас, който ме караше да се чувствам малка и безсилна. Седнах до леглото му и дълго мълчахме.

– Защо дойде? – попита той накрая.
– Обадиха ми се. Казаха, че си сам.
– Винаги съм бил сам.

Тези думи ме удариха по-силно от всеки упрек. Спомних си последния ни скандал – как му казах, че не искам повече да го виждам, че ми е писнало да го спасявам от собствените му грешки. Той беше започнал да пие след смъртта на майка ни. Аз се опитвах да го измъкна – водих го по лекари, търсих му работа, плащах му наема. Но той винаги намираше начин да ме отблъсне.

– Мислиш ли, че ще се оправиш? – попитах тихо.
– Не знам. Може би не искам.

В този момент осъзнах колко съм уморена. Уморена да бъда силната, уморена да прощавам, уморена да нося вината за всичко. А може би просто се страхувах – страхувах се, че ако го оставя, ще съм виновна за края му. Но ако остана, ще изгубя себе си.

– Мария… – прошепна той. – Съжалявам за всичко.

Погледнах го – очите му бяха пълни със сълзи. За първи път видях истинско разкаяние. Но дали беше достатъчно?

– Не знам дали мога да ти простя – казах честно. – Толкова пъти опитвах… А ти все ме отблъскваше.
– Знам. Но ти си единствената ми сестра.
– А ти си единственият ми брат… Но понякога това не е достатъчно.

В стаята настъпи тишина. Чуваше се само капките дъжд по прозореца и тихото му дишане.

Следващите дни минаха като в мъгла. Ходех на работа, готвех за децата си, но мислите ми все се връщаха към Георги. Всяка вечер се питах: „Трябва ли пак да го спася?“

Една вечер дъщеря ми Виктория ме попита:
– Мамо, защо си тъжна?
– Защото понякога хората, които обичаме най-много, ни нараняват най-силно.
– А ти ще простиш ли на чичо Георги?

Не ѝ отговорих веднага. Как да обясня на едно дете колко е трудно да простиш предателство? Колко е тежко да носиш чужда вина?

На третия ден отидох пак в болницата. Георги беше по-добре физически, но духът му беше пречупен.

– Мария… Ако си тръгнеш сега, няма да те виня. Знам какво ти причиних.
– Не знаеш – отвърнах аз. – Не знаеш колко нощи съм плакала заради теб. Колко пъти съм се молила да станеш пак онзи брат, който ме защитаваше в училище.
– Съжалявам…

Погледнах го дълго. В този момент разбрах – няма правилен избор. Ако остана до него, ще продължа да страдам. Ако го оставя, ще страда той. Но може би понякога трябва да избереш себе си.

Станах и тръгнах към вратата.
– Прощавам ти – казах тихо. – Но този път избирам себе си.

Излязох навън под дъжда и за първи път от години почувствах лекота. Може би не съм лош човек, че избрах себе си пред семейството. Може би понякога любовта означава да се откажеш навреме.

А вие как бихте постъпили? Трябва ли винаги да прощаваме на близките си, дори когато това ни разрушава?