Денят, в който най-накрая казах „Не“ на леля Сийка

– Мария, ти ще донесеш тортата, нали? И не някаква от магазина, а онази с три вида крем, която правеше майка ти. – Гласът на леля Сийка проряза тишината в кухнята като нож. Беше неделя сутрин, а аз вече усещах как стомахът ми се свива.

– Лельо, тази торта отнема цял ден… – опитах се да възразя, но тя ме прекъсна с онзи поглед, който винаги ме караше да млъкна.

– Не ми казвай, че не можеш! Ти си най-голямата, от теб се очаква. – В този момент майка ми само сведе глава и започна да бърше масата, сякаш не чува нищо.

Така беше винаги. Леля Сийка – сестрата на баща ми – беше центърът на всяко семейно събиране. Тя решаваше кой къде ще седне, кой какво ще донесе и кой ще мълчи. А аз… Аз бях момичето, което винаги казваше „да“, дори когато вътрешно крещях „не“.

Всяка година рожденият ѝ ден беше изпитание. Тя очакваше подаръци, внимание и безусловна подкрепа за всяка своя прищявка. Миналата година ме накара да ѝ боядисам апартамента „за подарък“, а преди това – да ѝ гледам кучето цяла седмица, докато тя беше на море. Никой не ѝ отказваше. Никой не смееше.

Тази година обаче беше различно. Бях уморена. Работех по две смени в болницата, а вкъщи ме чакаха две малки деца и мъж, който все по-често се прибираше късно. Бях на ръба.

Седях в кухнята и гледах как майка ми трепери от напрежение. Знаех, че ако аз не се съглася, тя ще поеме всичко върху себе си. В този момент чух как баща ми тихо прошепна:

– Миме, не се карай с леля ти… Знаеш я каква е.

Точно това ме пречупи. Защо винаги трябваше да се съобразяваме с нея? Защо никой не виждаше колко ни тежи всичко това?

Вечерта преди рождения ден седях на балкона и пушех цигара след цигара. Мъжът ми излезе при мен.

– Пак ли леля ти? – попита той.

– Не знам какво да правя… Ако ѝ откажа, ще стане скандал. Ако се съглася, пак ще съм зле.

– Мария, време е да ѝ кажеш „не“. Иначе никога няма да спре.

Думите му кънтяха в главата ми цяла нощ.

На сутринта телефонът звънна още в осем.

– Марийче, да не забравиш тортата! И да е готова до пет! – Леля Сийка дори не поздрави.

Вдишах дълбоко.

– Лельо, тази година няма да мога да направя тортата. Имам работа и децата са болни. Ще донеса нещо друго.

Настъпи тишина. После избухна буря:

– Как така няма да можеш? Аз разчитах на теб! Какво ще кажат хората? Майка ти никога не би ми отказала!

– Аз не съм майка ми – казах тихо, но твърдо. – И тази година няма да направя тортата.

Затворих телефона с треперещи ръце. Сърцето ми биеше лудо. Очаквах буря – и тя дойде.

На празненството леля Сийка едва ме погледна. Цялата маса беше напрегната. Майка ми мълчеше виновно, баща ми се опитваше да разведри обстановката с глупави шеги. Братовчедите ми шушукаха зад гърба ми.

– Ето я Мария, дето вече не уважава възрастните! – изсъска леля Сийка пред всички.

Погледнах я право в очите:

– Лельо, уважението не означава да забравя себе си.

Този път никой не се засмя. Дори майка ми ме погледна с ново уважение.

След празника получих десетки обаждания – някои ме подкрепяха тайно, други ме обвиняваха в егоизъм. Но за първи път от години се чувствах свободна.

Седмица по-късно майка ми дойде у дома с домашен сладкиш.

– Гордея се с теб – прошепна тя и ме прегърна силно.

Понякога си мисля: колко често жертваме себе си заради семейния мир? И кога най-накрая ще разберем, че истинската любов означава и граници?