Денят, в който най-накрая казах „Не“ на леля Сийка
– Мария, ти ще донесеш тортата, нали? И не някаква от магазина, а онази с три вида крем, която правеше майка ти. – Гласът на леля Сийка проряза тишината в кухнята като нож. Беше неделя сутрин, а аз вече усещах как стомахът ми се свива.
– Лельо, тази торта отнема цял ден… – опитах се да възразя, но тя ме прекъсна с онзи поглед, който винаги ме караше да млъкна.
– Не ми казвай, че не можеш! Ти си най-голямата, от теб се очаква. – В този момент майка ми само сведе глава и започна да бърше масата, сякаш не чува нищо.
Така беше винаги. Леля Сийка – сестрата на баща ми – беше центърът на всяко семейно събиране. Тя решаваше кой къде ще седне, кой какво ще донесе и кой ще мълчи. А аз… Аз бях момичето, което винаги казваше „да“, дори когато вътрешно крещях „не“.
Всяка година рожденият ѝ ден беше изпитание. Тя очакваше подаръци, внимание и безусловна подкрепа за всяка своя прищявка. Миналата година ме накара да ѝ боядисам апартамента „за подарък“, а преди това – да ѝ гледам кучето цяла седмица, докато тя беше на море. Никой не ѝ отказваше. Никой не смееше.
Тази година обаче беше различно. Бях уморена. Работех по две смени в болницата, а вкъщи ме чакаха две малки деца и мъж, който все по-често се прибираше късно. Бях на ръба.
Седях в кухнята и гледах как майка ми трепери от напрежение. Знаех, че ако аз не се съглася, тя ще поеме всичко върху себе си. В този момент чух как баща ми тихо прошепна:
– Миме, не се карай с леля ти… Знаеш я каква е.
Точно това ме пречупи. Защо винаги трябваше да се съобразяваме с нея? Защо никой не виждаше колко ни тежи всичко това?
Вечерта преди рождения ден седях на балкона и пушех цигара след цигара. Мъжът ми излезе при мен.
– Пак ли леля ти? – попита той.
– Не знам какво да правя… Ако ѝ откажа, ще стане скандал. Ако се съглася, пак ще съм зле.
– Мария, време е да ѝ кажеш „не“. Иначе никога няма да спре.
Думите му кънтяха в главата ми цяла нощ.
На сутринта телефонът звънна още в осем.
– Марийче, да не забравиш тортата! И да е готова до пет! – Леля Сийка дори не поздрави.
Вдишах дълбоко.
– Лельо, тази година няма да мога да направя тортата. Имам работа и децата са болни. Ще донеса нещо друго.
Настъпи тишина. После избухна буря:
– Как така няма да можеш? Аз разчитах на теб! Какво ще кажат хората? Майка ти никога не би ми отказала!
– Аз не съм майка ми – казах тихо, но твърдо. – И тази година няма да направя тортата.
Затворих телефона с треперещи ръце. Сърцето ми биеше лудо. Очаквах буря – и тя дойде.
На празненството леля Сийка едва ме погледна. Цялата маса беше напрегната. Майка ми мълчеше виновно, баща ми се опитваше да разведри обстановката с глупави шеги. Братовчедите ми шушукаха зад гърба ми.
– Ето я Мария, дето вече не уважава възрастните! – изсъска леля Сийка пред всички.
Погледнах я право в очите:
– Лельо, уважението не означава да забравя себе си.
Този път никой не се засмя. Дори майка ми ме погледна с ново уважение.
След празника получих десетки обаждания – някои ме подкрепяха тайно, други ме обвиняваха в егоизъм. Но за първи път от години се чувствах свободна.
Седмица по-късно майка ми дойде у дома с домашен сладкиш.
– Гордея се с теб – прошепна тя и ме прегърна силно.
Понякога си мисля: колко често жертваме себе си заради семейния мир? И кога най-накрая ще разберем, че истинската любов означава и граници?