Денят, в който заведох мама в старческия дом: Погледът ѝ ме разкъса отвътре

— Не искам да ходя там, Мария! — Гласът на мама трепереше, а ръцете ѝ стискаха дръжката на чантата така, сякаш от това зависеше животът ѝ.

Стоях на прага на стария ни апартамент в Люлин и се опитвах да не се разплача. Бях взела решението преди седмица, след като я намерих паднала в банята. Лекарят каза, че вече не може да живее сама. Аз работя по дванадесет часа на ден, имам две деца и мъж, който едва се справя с нервите си. Не можех да я взема при нас — малкият ни апартамент в Надежда е тесен дори за четиримата ни.

— Мамо, моля те… — опитах се да звуча спокойно. — Там ще има кой да се грижи за теб. Ще ти е по-лесно.

Тя ме погледна така, както само майка може — с болка, но и с някакво разбиране, което ме караше да се чувствам още по-виновна.

— Ти си ми всичко, Мария. Знаеш ли това? — прошепна тя.

Стиснах устни. Не исках да ѝ казвам, че съм уморена. Че всяка вечер заспивам с мисълта какво ще стане, ако пак падне. Че се страхувам повече от това да я намеря безжизнена у дома, отколкото от вината, която изпитвах сега.

Пътувахме мълчаливо с таксито към дома в Банкя. Майка гледаше през прозореца, а аз стисках чантата ѝ в скута си. В главата ми се въртяха спомени — как ме водеше за ръка до училище, как ми шиеше рокли от старите си поли, как ме чакаше с топла супа след тежък ден. А после — как започнах да излизам все по-често с приятели, как ѝ казвах, че не разбирам нейните страхове и тревоги.

— Помниш ли как ми пееше „Облаче ле бяло“, когато бях малка? — прошепнах аз, опитвайки се да разсея тягостната тишина.

Тя кимна леко.

— Помня всичко. Дори когато ти забравяш.

Когато стигнахме дома, сестрата ни посрещна с усмивка. Всичко изглеждаше чисто и подредено, но миришеше на лекарства и самота. Майка се огледа плахо. В очите ѝ проблесна страхът на дете, оставено само в непозната стая.

— Ще идваш ли често? — попита тя тихо.

— Разбира се! — излъгах без да мигна. — Ще ти нося любимите курабийки и ще ти чета от „Под игото“.

Тя се усмихна тъжно.

— Знам, че си заета… Не се притеснявай за мен.

Сестрата я поведе към стаята ѝ. Аз останах на прага и гледах как майка ми върви бавно по коридора, приведена и уязвима. В този момент осъзнах колко малко време сме имали заедно през последните години. Колко често съм избирала работата или приятелите пред нея. Колко пъти съм ѝ казвала „по-късно“ или „нямам време“.

Върнах се у дома като на автопилот. Децата ме посрещнаха шумно, мъжът ми гледаше новините и мърмореше за поредното поскъпване на тока. Аз седнах на кухненската маса и заплаках без глас. Вината ме душеше като оловен пояс.

На следващия ден сестрата от дома ми се обади:

— Госпожо Иванова, майка ви е добре, но много плаче. Може би ще е добре да я посетите скоро.

Отидох още същата вечер. Майка седеше до прозореца и гледаше залеза над Витоша. Когато ме видя, очите ѝ светнаха за миг, после пак угаснаха.

— Мария… — прошепна тя. — Тук е тихо… но ми липсваш.

Седнах до нея и хванах ръката ѝ. За първи път от години просто стояхме заедно в тишина. Без думи, без оправдания.

— Мамо… — казах тихо. — Прости ми…

Тя ме погали по косата като дете.

— Всичко е наред, Мария. Ти си моето момиче.

Върнах се у дома с усещането, че съм загубила нещо безвъзвратно. Че никога няма да мога да върна времето назад и да поправя пропуснатите моменти.

Сега всяка вечер гледам снимката ѝ на шкафа и се питам: Дали направих правилното нещо? Дали някога ще мога да си простя? А вие бихте ли постъпили по друг начин?