Десетгодишният Борис и нощта, в която спасих татко

– Тате, добре ли си? – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха ръба на масата. Беше късна вечер, навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Майка беше на нощна смяна в болницата, а аз и татко гледахме стар български филм по телевизията. Изведнъж той се хвана за гърдите, лицето му пребледня и се свлече на пода.

Сърцето ми заби лудо. Не знаех какво да правя. В училище ни учеха как да реагираме при пожар или земетресение, но никой не ни беше казал какво да правим, когато татко не може да диша и очите му се пълнят със страх. „Борисе, трябва да мислиш!“, казах си. В този момент чух гласа на майка в главата си: „Ако нещо стане с татко ти, звънни веднага на 112!“

С треперещи пръсти набрах номера. Операторката говореше спокойно, но аз едва успявах да обясня между сълзите:
– Моля ви, татко не може да диша! Моля ви, елате бързо!

Тя ме попита адреса ни, името на татко, дали диша, дали е в съзнание. Казах всичко, което знаех. После ме инструктира как да го обърна настрани и да следя дали диша. Чувах гласа ѝ през телефона, но сякаш бях в друг свят – свят, в който всичко зависи от мен.

– Тате, чуваш ли ме? – коленичих до него и го хванах за ръката. Той отвори очи за миг и прошепна:
– Не се плаши… Всичко ще е наред…

Но аз виждах, че не е наред. Чувах сирените на линейката още преди да ги видя през прозореца. Изтичах да отключа входната врата и да посрещна лекарите. Съседката ни леля Сийка излезе по пижама на площадката:
– Какво става, Борисе?
– Татко… не може да диша! – извиках през сълзи.

Лекарите влетяха с носилка и кислородна бутилка. Единият ме потупа по рамото:
– Много добре си се справил, момче! Ако не беше ти…

Татко го откараха в болницата. Останах сам в тъмния хол, стиснал плюшеното си мече от детската градина. Леля Сийка ме прегърна:
– Смел си бил! Майка ти ще се гордее с теб.

Часовете до сутринта бяха най-дългите в живота ми. Майка се прибра разплакана и ме прегърна силно:
– Борисе, ти спаси баща си! Ако не беше реагирал така бързо…

Седнахме тримата в болничната стая – татко с кислородна маска, майка със зачервени очи, а аз между тях. За първи път усетих какво значи да си част от семейство – не само когато всичко е наред, а и когато светът ти се срива и трябва да намериш сили там, където не си подозирал, че ги имаш.

След този ден всичко се промени. Татко започна да ходи по лекари, спря цигарите и започнахме да излизаме заедно на разходки в парка. Майка вече не работеше толкова много нощни смени. А аз… аз вече не се страхувах от тъмното.

Понякога вечер си мисля: „Ами ако не бях реагирал? Ако бях изпаднал в паника?“ Но после си спомням гласа на майка: „В трудните моменти човек разбира колко е силен.“

Сега питам вас: Какво бихте направили на мое място? Дали всеки от нас носи тази сила вътре в себе си – дори когато е само едно дете?