Дете в сънищата ни, намерено на неочаквано място

– Пак ли плачеш, Мария? – гласът на майка ми се разнесе от кухнята, докато аз стисках в ръце поредния отрицателен тест за бременност. Пръстите ми трепереха, а сълзите се стичаха по бузите ми, без да мога да ги спра. Беше петата година, в която с Петър се опитвахме да имаме дете. Пет години надежди, болка, процедури, хормони и безкрайни въпроси „Защо точно на мен?“.

– Не мога повече, мамо – прошепнах, сякаш ако кажа думите по-силно, ще се разпадна на парчета. – Не знам какво още да направя.

Майка ми седна до мен и ме прегърна. Миришеше на топъл хляб и лавандула – аромати от детството ми, когато всичко беше по-просто. – Ще стане, Марийче. Бог си знае работата. – Но аз вече не вярвах в чудеса.

Петър се прибра късно същата вечер. Видях умората в очите му, но и нещо друго – онова безмълвно отчаяние, което ни беше станало навик. Седна до мен на дивана и хвана ръката ми.

– Говорих с доктор Димитрова – започна той внимателно. – Предлага нова процедура…

– Не искам повече процедури! – избухнах. – Не разбра ли? Не мога! Не издържам!

Той замълча. В този момент между нас зейна пропаст, която не знаех как да запълня. Вечерта мина в тишина, а аз се въртях в леглото, слушайки как дъждът барабани по прозореца.

На следващия ден отидох на работа с подути очи. Колежките ми шушукаха зад гърба ми – всички знаеха за борбата ни. В България хората обичат да се ровят в чуждите съдби. „Кога ще има бебе?“, „Ама още ли не сте успели?“, „Ами осиновете ли сте мислили?“ – въпросите валяха като градушка.

Една вечер, докато се прибирах от магазина, чух странен шум до контейнера за боклук пред блока ни. Погледнах и видях малко момиченце – мръсно, с раздърпани дрехи и огромни кафяви очи. Стоеше свито до стената и стискаше в ръце парче хляб.

– Как се казваш? – попитах внимателно.

– Ива… – прошепна тя.

Сърцето ми се сви. Огледах се – нямаше никой. Повиках полицията и социалните. Докато чакахме, ѝ дадох шоколадче от чантата си. Тя го изяде лакомо и ме погледна с благодарност.

– Мама каза да чакам тук… – каза тихо Ива.

Когато дойдоха социалните, усетих как нещо в мен се къса. Ива ме хвана за ръката и не искаше да ме пусне. Погледнах я в очите и видях цялата болка на света.

След този ден не можех да спя. Лицето ѝ ме преследваше навсякъде. Разказах на Петър всичко. Той ме изслуша мълчаливо.

– Може би това е нашият шанс… – каза той най-накрая.

Започнахме процедура по приемна грижа. Беше ад – документи, проверки, интервюта с психолози. Майка ми беше против:

– Чуждо дете ще гледаш? Ами ако майка ѝ се върне? Ами ако е болна?

– Мамо, това дете е само на света! Как можеш да говориш така?

С Петър се карахме все по-често. Той се страхуваше, че ще се привържа към Ива, а после ще я вземат обратно. Аз не можех да мисля за друго освен за нея.

Минаха месеци. Най-накрая ни одобриха като приемни родители. В деня, когато Ива прекрачи прага на нашия дом, аз плаках от щастие и страх едновременно.

Първите седмици бяха трудни. Ива имаше кошмари нощем, не говореше много и се стряскаше от всеки шум. Аз я прегръщах силно и ѝ пеех приспивни песни от моето детство:

– Спи, детенце мое мило…

Петър също се промени. Започна да ѝ чете приказки вечер и да я води в парка през уикендите. Виждах как любовта му към нея расте с всеки изминал ден.

Но майка ми не можеше да приеме Ива напълно. На Великден тя отказа да дойде у нас:

– Не мога да празнувам с чуждо дете!

Сърцето ми се късаше между любовта към майка ми и тази към Ива.

Един ден Ива ме попита:

– Ти моя мама ли си?

Погледнах я през сълзи:

– Ако ти искаш…

Тя кимна сериозно и ме прегърна силно.

С времето хората започнаха да ни гледат по-различно. Съседките шушукаха зад гърба ни:

– Ей ги тия с чуждото дете…

Но аз вече не се срамувах. Ива беше моето дете – намерено не в утробата ми, а в сърцето ми.

Сега понякога стоя до прозореца вечер и гледам как Ива рисува на масата до Петър. Чудя се: Дали щях да бъда по-щастлива, ако имах свое биологично дете? Или щастието е там, където намериш любовта?

Кажете ми – кое е истинското семейство? Това по кръв или това по избор?