Два пъти омъжена, но никога щастлива: Историята на една българка, която търсеше приказката

– Не мога повече, Георги! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай така силно, че се страхувах да не се счупи.

Той стоеше срещу мен на кухненската маса, с поглед вперен в телефона си. Дори не вдигна очи. – Пак ли започваш? – измърмори той, сякаш съм му досадила с поредната си молба за внимание.

В този момент осъзнах, че съм сама. Сама в брака си. Сама в собствения си дом. Сама с мечтите си за любов, която никога не получих.

Казвам се Елена. Родена съм в Пловдив, в обикновено семейство. Майка ми беше учителка по литература, а баща ми – шофьор на автобус. Още от малка мечтаех за голямата любов. За онази приказна връзка, в която мъжът ще ме гледа с възхищение, ще ме носи на ръце и ще ме обича безусловно. Може би защото мама често ми четеше приказки за Пепеляшка и Спящата красавица. Може би защото баща ми рядко беше вкъщи и майка ми винаги изглеждаше тъжна.

Първият ми брак беше с Иван. Запознахме се в университета в София. Беше умен, амбициозен и много чаровен. В началото ме обсипваше с внимание – цветя, малки подаръци, романтични разходки по Витошка. Чувствах се специална, обичана, желана. Но след сватбата всичко се промени. Иван започна да работи до късно, а когато се прибираше вкъщи, беше уморен и раздразнителен. Вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора или в спорове за глупости – кой ще измие чиниите, кой ще изхвърли боклука.

Опитахме да имаме дете, но не се получи. Ходихме по лекари, правихме изследвания – всичко изглеждаше наред, но бебето така и не дойде. Иван започна да се отдръпва още повече. Виждах как ме гледа с разочарование, сякаш аз съм виновна за всичко. Чувствах се празна и ненужна.

Една вечер го попитах:
– Обичаш ли ме още?
Той въздъхна тежко:
– Не знам…

Тогава разбрах, че приказката е свършила. Разведохме се тихо и без драми – просто двама непознати, които някога са вярвали в нещо хубаво.

След развода се върнах при родителите си в Пловдив. Майка ми ме гледаше със съжаление, а баща ми мълчеше още повече от обикновено. Съседките шушукаха зад гърба ми: „Голямо момиче, а вече разведена…“ Чувствах се като провал.

Втората ми сватба беше по-скоро компромис. Запознах се с Георги чрез общи приятели. Той беше стабилен човек – работеше като счетоводител, имаше апартамент и кола. Не беше романтик като Иван, но беше добър слушател и рядко повишаваше тон. Реших, че този път ще избера сигурността пред страстта.

Преместих се при него в София. Всичко изглеждаше подредено – общи вечери с приятели, уикенди на Витоша, почивки на морето. Но вътре в себе си усещах празнина. Георги не беше човекът, който ще ме погледне с възхищение или ще ми направи изненада без повод. Веднъж му казах:
– Искам да се чувствам специална…
Той ме погледна учудено:
– Специална? Елена, животът не е филм.

Опитахме да имаме дете и с него – пак не стана. Този път дори не ходихме по лекари. Просто приехме съдбата си мълчаливо.

Годините минаваха еднакво – работа, дом, вечеря пред телевизора. Понякога си мислех: „Това ли е животът? Това ли е любовта?“ Започнах да завиждам на приятелките си – някои имаха деца и шумни семейства, други пътуваха по света с половинките си. Аз имах само тишина и усещането за пропуснато време.

Една вечер седяхме с Георги на балкона и гледахме светлините на града.
– Помниш ли кога за последно се смеехме заедно? – попитах го тихо.
Той замълча дълго:
– Не знам… Може би никога не сме го правили истински.

В този момент разбрах – никога няма да бъда нечия кралица. Никога няма да бъда обожавана така, както съм мечтала. Може би защото животът не е приказка. Може би защото аз самата не знам какво значи истинска любов.

Днес съм на 43 години. Живея сама в малък апартамент под тепетата. Работя като библиотекарка и вечер чета книги на децата от квартала. Понякога някой мъж ще ми се усмихне на улицата и за миг ще си помисля: „Ами ако…?“ Но после си спомням всички разочарования и затварям сърцето си още по-силно.

Майка ми казваше: „Щастието е въпрос на избор.“ А аз все още не знам какъв избор да направя.

Кажете ми – има ли щастие без приказка? Или просто трябва да спрем да вярваме в тях?