Двадесет години любов и един неочакван гост

– Не мога повече, Мария. Влюбих се в друга. – Гласът на Янко беше тих, почти извинителен, но думите му се забиха в мен като нож. Стоях срещу него в нашата кухня, където сутрините миришеха на кафе и топъл хляб, а сега въздухът беше тежък и студен.

– Какво каза? – едва прошепнах, сякаш ако не го повтори, няма да е истина.

– Отивам си. Съжалявам. – Той не ме погледна в очите. Взе си якето от закачалката и излезе, оставяйки след себе си само тишина и мирис на дъжд от улицата.

Не помня колко време седях на дивана, вперила поглед в празното. Сълзи не идваха – вътре в мен всичко беше замръзнало. Двадесет години – заедно сме от студентските години. Преживяхме първата ни квартира в Студентски град, първите ни спестявания за апартамент в Люлин, раждането на сина ни Петър, безсънните нощи, кредитите, ремонтите, семейните ваканции на морето… Всичко това – изтрито с едно изречение.

Телефонът звънна. Погледнах го механично – майка ми. Не можех да говоря. Изключих го. След малко пак звънна – този път беше Силвия, най-добрата ми приятелка. Не отговорих и на нея. Не исках съчувствие, не исках съвети, не исках нищо.

Вечерта се стъмни, а аз още стоях на дивана. Вратата се отвори с тихо щракване. Помислих си, че Янко се е върнал – може би всичко е било кошмар. Но не беше той. В коридора стоеше свекърва ми – Елена.

– Мария… – каза тя тихо и пристъпи напред. – Знам какво е направил синът ми.

Погледнах я с недоверие. През годините отношенията ни бяха коректни, но никога близки. Тя винаги беше малко дистанцирана, често ме критикуваше за дреболии – как съм подредила масата, как съм облякла Петър, какво съм сготвила за Коледа.

– Не искам да говоря… – прошепнах.

– Знам – каза тя и седна до мен. – Но ще седя тук, докато поискаш да говориш.

Така започна най-странната вечер в живота ми. Свекърва ми направи чай, седна до мен и мълча. Понякога просто присъствието на някого е достатъчно.

На следващия ден трябваше да стана – Петър имаше контролно по математика, а аз трябваше да отида на работа в счетоводната кантора. Всичко изглеждаше като лош сън. Колегите ме гледаха със съчувствие – явно слуховете вече се бяха разнесли.

Вечерта Петър ме попита:
– Мамо, татко ще се върне ли?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах го силно.
– Не знам, миличък… Но винаги ще сме двамата.

Дните минаваха бавно. Янко идваше да вижда Петър през уикендите. Новата му приятелка беше някаква колежка от фирмата – двадесет и пет годишна, с дълга руса коса и усмивка от рекламите. Виждах я веднъж случайно пред блока – усмихна ми се неловко и бързо се скри в колата.

Силвия настояваше да излизаме, майка ми ме караше да ходя на църква „за утеха“, но единствената, която не настояваше за нищо, беше Елена. Тя идваше всяка сряда с домашна баница или компот от праскови и просто седеше с мен на терасата.

Един ден я попитах:
– Защо го правиш? Нали аз съм жената, която „не може да готви като теб“?

Тя се усмихна тъжно:
– Защото знам какво е да останеш сама. Бащата на Янко ме напусна заради друга жена, когато той беше на десет години. Аз никога не простих на себе си, че не се борих повече за семейството си.

Тези думи ме удариха като гръм. Никога не бях чувала тази история. Винаги съм я виждала силна, строга, дори студена понякога.

– Как продължи? – попитах тихо.

– С времето… Болката става по-поносима. Но никога не изчезва напълно. Затова съм тук – за теб и за Петър.

Започнах да я гледам с други очи. Постепенно между нас се появи нещо като приятелство – странно, но истинско.

Междувременно Янко настояваше да разделим апартамента. Искаше „да сме честни“. Аз отказвах – къде ще живея с детето? Започнаха спорове, адвокати, писма от банката за кредита…

Една вечер Силвия дойде с бутилка вино:
– Мария, трябва да спреш да бъдеш жертва! Той си тръгна – ти си още тук! Живей!

Но как се живее след такова предателство? Как се доверяваш пак? Как се ставаш сутрин без гняв?

Петър започна да има проблеми в училище – стана затворен, спря да излиза с приятели. Учителката му по литература ме извика:
– Госпожо Георгиева, синът ви страда много. Опитайте се да говорите повече с него.

Опитвах се… но какво можех да кажа? Че баща му избра друга? Че семейството ни вече го няма?

Една вечер Елена дойде разплакана:
– Янко не ми говори… Казал съм му, че постъпва като баща си… А той ми затвори телефона.

Прегърнах я за първи път истински. Две жени – свързани от болката и загубата.

Минаха месеци. Научих се да живея сама – плащах сметки, оправях бойлера сама, водех Петър на тренировки по футбол. Понякога вечер плачех тихо в банята, но вече можех да се усмихвам през деня.

Една сутрин получих писмо от банката – кредитът беше изплатен наполовина от Елена. Бях шокирана.

– Защо го направи? – попитах я разтреперана.

– Защото ти си майката на внучето ми… И защото заслужаваш ново начало.

Тогава разбрах: понякога помощта идва оттам, откъдето най-малко очакваш.

Днес вече не съм онази Мария от преди година. Научих се да прощавам – на Янко, на себе си, дори на младата жена до него. Научих се да ценя хората около себе си – особено тези, които са останали до мен без думи и условия.

Понякога вечер гледам Петър как спи и си мисля: „Дали някога ще мога пак да обичам? Дали някога ще спра да се страхувам?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли човек истински да прости такова предателство?