Две години тишина: Историята на една майка и нейната дъщеря

„Не мога повече, мамо! Не искам да чувам какво трябва и какво не трябва! Писна ми!“ — думите на Нора отекнаха в коридора, докато тя трескаво тъпчеше дрехите си в куфара. Беше късна есен, а навън дъждът блъскаше по прозорците, сякаш и той искаше да ни раздели. Стоях безмълвна, стиснала юмруци, а сърцето ми се късаше. „Ти не разбираш! Аз просто искам най-доброто за теб!“ — извиках след нея, но вратата се затръшна с трясък.

Оттогава минаха две години. Две години тишина. Всяка сутрин се събуждам с надеждата, че ще видя съобщение от нея, че ще чуя гласа ѝ. Но вместо това виждам снимки във Фейсбук — Нора с малката Сияна на ръце, усмихната до мъжа си Петър. Сякаш аз никога не съм съществувала в живота ѝ.

Винаги съм вярвала, че строгото възпитание е правилният път. Така ме учиха моите родители — баба Мария и дядо Георги, хора от старото време, които вярваха, че дисциплината изгражда характера. „Децата трябва да знаят граници“, казваше майка ми, докато ме караше да уча до късно и да помагам вкъщи. Аз пренесох това във възпитанието на Нора — уроци по пиано, математика, английски, безкрайни изисквания и забрани. Не ѝ позволявах да излиза след осем вечерта, не одобрявах приятелките ѝ, а когато доведе Петър у дома за първи път, го посрещнах с ледена усмивка.

„Мамо, той е добър човек!“, опита се да ме убеди тя тогава. „Добър човек? Работи като сервитьор! Как ще те издържа?“, попитах аз с презрение. Тогава не разбирах колко много я наранявам.

Сега седя сама в хола, между снимки от миналото — Нора като малко момиче с плитки, първият ѝ учебен ден, абитуриентската ѝ рокля. Всяка снимка е като нож в сърцето ми. Често си спомням последния ни разговор преди да си тръгне:

— Мамо, защо никога не си доволна от мен?
— Защото можеш повече! Защото заслужаваш повече!
— А ти някога попита ли ме какво аз искам?

Тогава не можах да ѝ отговоря. Сега бих дала всичко да върна времето назад.

Съседката ми леля Цвета често ме пита: „Как е Нора? Не сте ли се виждали?“ Само поклащам глава и се усмихвам тъжно. В малкия ни квартал всички знаят всичко за всекиго. Понякога чувам как жените пред блока шушукат: „Горката Мария, дъщеря ѝ не ще да я погледне.“

Петър веднъж ми писа — кратко съобщение: „Нора е добре. Моля те, не я търси засега.“ Сълзите ми потекоха по бузите. Какво толкова съм направила? Не бях ли просто грижовна майка?

Преди месец разбрах от обща позната, че Нора има дъщеричка — Сияна. Не съм я виждала никога. Представям си я — руса като майка си, с големи кафяви очи. Понякога нощем се будя от мисълта за това малко момиченце, което никога няма да нарече мен „баба“.

Веднъж се осмелих да ѝ напиша писмо:

„Скъпа Нора,
Знам, че ти причиних болка. Знам, че бях строга и понякога несправедлива. Но те обичам повече от всичко на света. Моля те, прости ми.“

Не получих отговор.

Сестра ми Елена ме упреква: „Мария, остави я на мира! Ще се върне сама.“ Но как да оставя собственото си дете? Как да приема тази тишина?

Понякога си мисля за всички пропуснати моменти — първите стъпки на Сияна, първата ѝ дума. Дали някога ще ги видя? Дали някога ще мога да прегърна дъщеря си отново?

Веднъж срещнах Нора случайно в магазина. Тя беше с малката Сияна. Погледите ни се срещнаха за миг — в очите ѝ видях болка и гняв. Опитах се да кажа нещо, но тя само ме подмина.

Вечер сядам до прозореца с чаша чай и гледам към светлините на града. Мисля си за всички майки като мен — майки, които са искали най-доброто за децата си, но са ги изгубили по пътя. Къде сбъркахме? Дали любовта понякога боли повече от омразата?

Ако можех да върна времето назад, бих избрала да бъда по-мека, по-разбираща. Бих слушала повече и бих изисквала по-малко. Но времето не прощава.

Сега остава само надеждата — че един ден Нора ще ми прости. Че ще чуя детски смях у дома и ще мога да кажа на внучката си: „Баба е тук.“

Кажете ми — заслужавам ли прошка? Вие бихте ли простили на своята майка?