Две истини, един живот: Изповедта на една измамена съпруга

– Къде беше снощи, Петре? – Гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай така, сякаш от това зависеше животът ми.

Той не ме погледна. Седеше на ръба на леглото, навел глава, и мълчеше. В този момент знаех, че всичко се е променило. Петър – моят Петър, с когото споделях двадесет и три години, с когото отгледахме сина си Калоян, с когото строихме къща в покрайнините на Пловдив – вече не беше човекът, когото познавах.

Винаги съм се смяла на онези истории, които разказваха колежките в офиса или лелите на семейните събирания: „Представяш ли си, мъжът ѝ имал втора жена в София! Две деца! А тя нищо не подозирала!“ Винаги съм мислела, че това са измислици или че такива неща се случват само на хора, които не внимават. Аз бях внимателна. Аз бях сигурна в нашия живот.

Но онази вечер, когато телефонът му звънна и той излезе на терасата да говори, нещо в мен се пречупи. Гласът му беше друг – мек, грижовен, почти нежен. Не беше за мен. Не беше за Калоян. Беше за някой друг.

– Петре, моля те… – прошепнах. – Кажи ми истината.

Той въздъхна тежко и най-накрая ме погледна. Очите му бяха уморени, пълни с вина.

– Има друга жена, Мария. От две години. Не знаех как да ти кажа.

Светът ми се срина. Чувствах се като в лош филм – онези евтини сериали по телевизията, които гледахме заедно и се смеехме на глупостите им. Само че сега аз бях главната героиня и всичко беше истинско.

Петър си тръгна онази нощ. Остави ме сама в къщата ни – нашата крепост, която изведнъж стана празна и студена. Калоян беше в София – студент по право, гордостта ни. Не му казах нищо. Не можех.

Седмици наред се лутах из стаите като призрак. Приятелките ми звъняха, майка ми настояваше да отида при нея в Стара Загора, но аз отказвах. Трябваше да разбера коя е тя – жената, заради която загубих всичко.

Започнах да ровя из старите му бележки, банкови извлечения, дори социалните мрежи. Открих името ѝ – Елена Георгиева. Работеше като учителка по математика в Карлово. Снимките ѝ бяха обикновени – усмихната жена на около четиридесет и пет, с две деца от предишен брак. На една снимка Петър стоеше до нея на някакъв семеен празник. Усмихваше се така, както не го бях виждала от години.

Сърцето ми се сви от болка и гняв. Реших да я потърся. Не знаех какво ще ѝ кажа – дали ще я обвиня, или ще я помоля за обяснение.

Пътувах до Карлово в един дъждовен следобед. Седях пред училището и чаках да излезе. Когато я видях, коленете ми омекнаха. Приближих се несигурно.

– Извинете… Вие ли сте Елена Георгиева?

Тя ме погледна учудено.

– Да? Какво има?

– Аз съм Мария… съпругата на Петър Иванов.

В този момент лицето ѝ пребледня. Очите ѝ се разшириха от ужас и объркване.

– Не… Това не може да е истина… Той ми каза, че е разведен! Че живее сам!

Стояхме двете на тротоара под ситния дъжд и мълчахме. После тя започна да плаче – тихо, беззвучно, като дете. Прегърнах я инстинктивно. Две непознати жени, свързани от една лъжа.

Отидохме в близкото кафене. Разказах ѝ всичко – за нашия дом, за Калоян, за годините заедно. Тя ми разказа за своите две деца и как Петър ѝ обещавал ново начало.

– Как можа да ни направи това? – попита тя през сълзи.

– Не знам… Може би никога няма да разберем.

Върнах се в Пловдив с усещането, че съм загубила не само мъжа си, но и част от себе си. Минаха месеци преди да намеря сили да кажа истината на Калоян. Той ме прегърна и каза:

– Мамо, ти си най-силната жена, която познавам.

Петър опита да се върне при мен след време – каза, че съжалява, че е направил грешка. Но вече беше късно. Бях научила цената на доверието и предателството.

С Елена понякога си пишем по празниците. Странно е как болката може да сближи хората повече от радостта.

Сега стоя на балкона ни и гледам към залеза над Пловдив. Питам се: Колко жени още живеят в лъжа? Колко от нас ще намерят сили да простят – или поне да продължат напред? Какво бихте направили вие?