Дядо Иван и бисквитената дилема: Истината зад семейната трапеза

– Не може да бъде! – гласът на снаха ми Елена прониза въздуха като остър нож. – Кой е изял бисквитите на Мария? Това беше специалната ѝ изненада за рождения ден!

Стоях до прозореца на старата ни къща в село Долно поле, гледах как слънцето се скрива зад лозята и се опитвах да не обръщам внимание на напрежението зад гърба си. Но думите ѝ ме удариха право в сърцето. Аз бях този, който бе изял няколко от бисквитите – не знаех, че са за внучката ми. Просто ги видях на масата, ухаещи на масло и ванилия, и си помислих, че са останали от вчера.

– Дядо, ти ли беше? – попита ме тихо Мария, с големите си кафяви очи, пълни с разочарование.

Не можех да я погледна. Винаги съм бил стълбът на това семейство – след като жена ми почина преди пет години, аз се опитах да държа всички заедно. Сега обаче усещах как нещо се пропуква между нас.

– Аз… не знаех, че са за теб, Марийче – промълвих. – Мислех, че са останали от вчерашното кафе.

Елена въздъхна тежко и започна да събира трохите от масата. Синът ми Петър стоеше неловко до нея, а малкият Георги вече беше на ръба да се разплаче – той също чакаше с нетърпение бисквитите.

– Винаги така става – изрече Елена с горчивина. – Никой не мисли за другите. Всички само взимат, без да питат.

Тези думи ме засегнаха дълбоко. Аз съм човек прост – цял живот съм работил на полето, научил съм се да ценя малките неща и да давам всичко за близките си. Но явно понякога това не е достатъчно.

Вечерята премина в мълчание. Само тиктакането на стенния часовник и тихото подсмърчане на Мария нарушаваха тишината. След като всички си легнаха, останах сам в кухнята. Взех старата снимка на жена ми Катя от рафта и я погледнах.

– Какво направих, Катенце? – прошепнах. – Толкова ли е лесно да се развали всичко?

На следващата сутрин станах по-рано от всички. Извадих брашното, яйцата и маслото. Не съм майстор в кухнята – Катя беше тази, която правеше най-хубавите сладкиши в селото. Но сега трябваше аз да поправя грешката си.

Докато месех тестото, си спомнях как като малък крадях бисквити от баба ми и после тя ми прощаваше с усмивка. Дали и сега ще получа прошка?

Когато всички се събудиха, къщата вече ухаеше на прясно изпечени бисквити. Мария влезе първа в кухнята.

– Дядо… ти ли ги направи? – попита тя с изумление.

– За теб са, Марийче. И за Георги. И за всички ни. Съжалявам, че развалих празника ти.

Тя се хвърли в прегръдките ми и заплака – този път от радост.

Елена стоеше на прага и ме гледаше дълго. После тихо каза:

– Извинявай, тате. Понякога забравяме колко много правиш за нас.

Петър сложи ръка на рамото ми:

– Ти си нашият дом, тате. Без теб нищо няма смисъл.

Седнахме всички заедно около масата. Бисквитите не бяха перфектни – някои изгорели по ръбовете, други твърде дебели. Но смехът и топлината се върнаха в дома ни.

Вечерта, когато всички си тръгнаха, останах сам с мислите си. Понякога най-големите ни грешки са просто недоразумения. Но ако имаме смелостта да поискаме прошка и да дадем любов, семейството винаги ще намери пътя обратно към себе си.

Замислям се: Колко често допускаме дребните неща да ни разделят? И дали не е време да започнем да си прощаваме по-често?