Един избор – разказ за човечността в сянката на бедността

– Мамо, ще имаме ли тази година подаръци? – гласът на малкия Сашко трепереше от надежда и страх, докато дърпаше ръкава ми. Стоях до прозореца, гледах как снегът се сипе над панелките и се чудех как да му отговоря. В хладилника имаше само половин хляб и буркан лютеница. В джоба ми – осем лева и петдесет стотинки. Коледа беше след три дни.

– Ще видим, маме… – прошепнах, без да мога да го погледна в очите. Сърцето ми се сви. Как да обясня на децата си, че тази година Дядо Коледа може би ще ни подмине? Как да им кажа, че татко им пак е заминал „на гурбет“ в Германия и от два месеца не е пратил нито лев?

Вечерта седнахме около масата – аз, Сашко, Деси и най-малката, Ива. Деси мълчеше, ровеше из учебника по математика. Ива рисуваше с пръст по запотеното стъкло. Тишината беше тежка. Телефонът ми изписука – съобщение от хазяйката: „Мария, ако до края на седмицата не платиш наема, ще трябва да си тръгнете.“

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не можех да си позволя да се разплача пред децата. Отидох в банята и пуснах водата, за да не ме чуят. „Господи, какво да правя? Какво още мога да дам от себе си?“

На следващия ден тръгнах по квартала да търся работа – каквато и да е. Влязох в магазина на леля Пенка.

– Марийче, нямам нужда от помощничка… Едвам изкарвам и за себе си – каза тя със съжаление.

В аптеката – същото. В хлебарницата – отказаха ми. Върнах се вкъщи с празни ръце и още по-празна душа.

Вечерта Сашко дойде при мен с едно писмо до Дядо Коледа.

– Мамо, може ли да го изпратиш? – попита тихо.

Погледнах листа: „Скъпи Дядо Коледа, тази година не искам играчки. Моля те само мама да не плаче повече.“

Тогава нещо в мен се пречупи. Реших да направя невъзможното. На следващия ден отидох в супермаркета „Била“. Оглеждах рафтовете с намалени стоки. В чантата ми случайно попадна една кутия шоколадови бонбони. Не знам как стана – ръцете ми сами я сложиха вътре. Сърцето ми биеше лудо. На касата ме спряха.

– Госпожо, моля ви, отворете чантата си.

Изчервих се до ушите. Охранителят ме хвана за ръката.

– Защо го направихте?

– За децата… – прошепнах едва чуто.

Полицията дойде бързо. Отведоха ме в районното. Там една жена полицай – Маргарита Иванова – ме погледна строго:

– Знаете ли какво сте направили?

– Да… Но не мога повече така. Децата ми гладуват.

Тя въздъхна тежко.

– Имаш ли кой да ти помогне?

– Нямам никого тук… Мъжът ми е в чужбина, майка ми почина миналата година.

Маргарита ме изгледа дълго.

– Ще ти помогна този път. Но обещай ми никога повече да не го правиш.

Пуснаха ме с предупреждение. На излизане тя ми подаде торба с продукти.

– Това е от мен и колегите. Весела Коледа, Мария.

Върнах се вкъщи със сълзи на очи и пълна торба храна. Децата ахнаха от радост.

– Мамо! Дядо Коледа е бил тук! – извика Ива.

Прегърнах ги силно. За първи път от месеци усетих топлина в сърцето си.

На следващия ден Маргарита дойде у дома с още торби и каза:

– Ще говоря с кметството за социална помощ. Не си сама.

Седнахме на масата и тя слушаше моята история. Разказах ѝ всичко – за безработицата, за болестта на майка ми, за мъжа ми, който не се обажда с дни…

– Знаеш ли колко много семейства са като твоето? – попита тя тихо.

Погледнах я през сълзи:

– Знам… Но никой не говори за това. Всички се срамуваме.

Тя кимна:

– Трябва да започнем да говорим. Само така ще се променят нещата.

След Нова година получих социална помощ и временна работа като чистачка в училището на Сашко и Деси. Не беше много, но беше начало.

Понякога вечер още се питам: „Дали постъпих правилно? Дали имах избор?“ Но знам едно – човечността на непознат човек може да промени съдбата ти.

А вие как бихте постъпили на мое място? Кога отчаянието оправдава грешките ни?