„Едно внуче стига!“: Историята на една майка, която се изправи срещу очакванията на семейството

„Едно внуче стига! Не ти трябва второ дете в това семейство!“ — думите на свекърва ми пронизаха тишината като нож. Стоях в малката кухня на панелката ѝ в Люлин, с ръце върху корема си, а сърцето ми биеше лудо. Бях събрала смелост да ѝ кажа, че съм бременна, очаквайки поне малко радост или поне едно „честито“. Вместо това получих студен поглед и тази присъда.

— Какво значи това, госпожо Маринова? — гласът ми трепереше, но се опитах да изглеждам спокойна. — Това е моето дете. Нашето дете с вашия син.

Тя само сви рамене и продължи да бърка кафето си.

— Ти не разбираш, Деси. Синът ми вече има дете от първия си брак. Не му трябва повече. Той едва се оправя с издръжката на първото. А и аз не съм вече млада да гледам още едно внуче.

В този момент влезе и мъжът ми — Ивайло. Видя напрежението и веднага попита:

— Какво става тук?

Свекърва ми го погледна строго:

— Казах ѝ, че не ни трябва още едно дете. Ти имаш син от Марияна. Това е достатъчно.

Ивайло въздъхна тежко и се обърна към мен:

— Деси, може би майка ми е права. Сега не е моментът…

Почувствах се предадена. Бяхме говорили за това дете. Бяхме мечтали за него. А сега той стоеше между мен и майка си, без да ме защити.

Върнах се в нашия апартамент в Младост сама. Прекарах нощта в сълзи, а на сутринта Ивайло се прибра късно, миришещ на цигари и ракия. Не каза нищо за случилото се.

Следващите дни минаха в мълчание. Свекърва ми звънеше всеки ден на Ивайло и му повтаряше колко е безотговорен, че ще има още едно дете. Чувах я как крещи по телефона: „Марияна ще ти вземе всичко! Ще плащаш две издръжки! А тази… тя само те използва!“

Започнах да се чувствам като натрапница в собствения си дом. Ивайло ставаше все по-отдалечен. Една вечер седнахме на масата и аз го попитах:

— Ивайло, ти искаш ли това дете?

Той замълча дълго, после каза:

— Не знам, Деси. Майка ми има право за някои неща…

Тогава разбрах, че съм сама в тази битка.

Майка ми ме подкрепяше колкото можеше. Тя живее във Враца и не може често да идва до София, но по телефона ме окуражаваше:

— Деси, това е твоят живот! Не позволявай на никого да ти казва кое дете е излишно!

Седмиците минаваха, а напрежението вкъщи растеше. Свекърва ми започна да идва неканена — носеше буркани с лютеница и компоти, но винаги намираше начин да ме уязви:

— Как ще гледаш две деца с тази заплата? Ами ако Ивайло остане без работа? Знаеш ли колко струват памперсите?

Една вечер не издържах и избухнах:

— Госпожо Маринова, това дете ще се роди! Ще го гледам сама, ако трябва!

Тя ме изгледа с презрение:

— Ще видим колко ще издържиш!

Ивайло не каза нищо. Само стана и излезе.

Започнах да ходя сама на прегледи. Понякога плачех в чакалнята на „Шейново“, докато гледах другите жени с мъжете им до тях. Чувствах се предадена от човека, когото обичах.

Една сутрин получих съобщение от Марияна — бившата жена на Ивайло:

„Деси, чух какво става. Ако имаш нужда от нещо за бебето — имам дрешки и количка. Не слушай майка му.“

Не очаквах подкрепа точно от нея. Обадих ѝ се и говорихме дълго. Оказа се, че тя също е минала през ада на свекървата.

— Тя винаги мисли само за себе си — каза Марияна. — Не позволявай да ти съсипе живота.

С времето започнах да усещам сили в себе си. Започнах да подготвям детската стая сама — боядисах стените в светложълто, купих легълце от OLX, а приятелките ми донесоха дрехи и играчки.

Когато родих малката Елица, бях сама в болницата. Ивайло дойде чак на третия ден — донесе плюшено мече и изглеждаше объркан.

— Извинявай… — прошепна той. — Просто всичко ми дойде много…

Погледнах го и осъзнах, че вече не мога да разчитам на него така, както преди.

Свекърва ми не дойде нито веднъж да види внучката си. По-късно разбрах от съседи, че разказвала навсякъде как „тая Деси му е вързала детето“.

Днес Елица е на три години — весело и умно момиченце с къдрава коса и големи кафяви очи. Гледам я как рисува с пастели по масата и си мисля: струваше ли си всичко това? Да се бориш срещу собственото си семейство за правото да бъдеш майка?

Понякога нощем се питам: Колко жени като мен са чували „едно внуче стига“? Колко още ще позволим някой друг да решава кое дете е желано?