Годеникът на сестра ми – илюзията за съвършенство

– Пак ли ще закъснееш, Мариела? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях до прозореца в кухнята, гледах как дъждът се стича по стъклото и чаках сестра ми да се прибере. Беше почти полунощ, а тя отново беше с него – с „перфектния“ годеник, за когото всички говореха.

Преди година Мариела беше различна. Смяхме се заедно, споделяхме си всичко – от глупави клюки до най-дълбоките си страхове. Но откакто се появи Калоян, нещата се промениха. Всяка вечер тя се прибираше по-късно, а когато беше у дома, сякаш не беше с нас. Майка ни се опитваше да не показва тревогата си, но аз виждах как ръцете ѝ треперят, когато сервира вечерята.

– Не бъди толкова строга към нея, Яна – прошепна ми веднъж майка. – Може би просто е влюбена.

Но аз усещах нещо друго. Калоян беше прекалено учтив, прекалено внимателен, прекалено… съвършен. Всеки път, когато идваше у нас, носеше цветя за майка ми и шоколад за баща ми. Разказваше истории за успехите си в работата, за скъпите си пътувания и за това как обича Мариела повече от всичко на света. Всички го харесваха. Само аз усещах как под тази лъскава фасада има нещо гнило.

Една вечер, докато Мариела се приготвяше за поредната им среща, не издържах:

– Не ти ли липсва времето, което прекарвахме заедно? – попитах я тихо.
– Яна, моля те… Калоян е различен. С него се чувствам специална. Не разбираш ли?
– Не разбирам – отвърнах. – Защо трябва да се променяш заради него?
– Аз не се променям! Просто пораствам.

Тогава разбрах, че я губя. Не само като сестра, а като приятелка.

Седмици наред вкъщи беше напрегнато. Баща ни започна да се прибира по-късно от работа, майка ни мълчеше повече от обикновено. Мариела почти не говореше с нас. А Калоян… той продължаваше да бъде идеален.

Една събота сутрин чух как Мариела плаче в стаята си. Влязох без да почукам и я видях свита на леглото с телефона в ръка.

– Какво става? – попитах уплашено.
– Нищо… Просто… Калоян каза, че трябва да си дам сметка дали съм достатъчно добра за него.

В този момент кръвта ми кипна.

– Какво?! Как може да ти говори така?
– Яна, моля те! Не разбираш! Той просто иска най-доброто за мен…

Тогава реших да разбера кой всъщност е Калоян. Започнах да го наблюдавам по-внимателно. Забелязах как понякога поглежда към телефона си с напрежение, как избягва определени въпроси за миналото си. Една вечер го чух да говори по телефона на терасата:

– Не, казах ти да не ми звъниш повече! Не искам проблеми!

Когато ме видя, се усмихна фалшиво:

– Всичко наред ли е, Яна?
– Да… Просто излязох за въздух.

Започнах да разпитвам приятелите си дали някой го познава. Оказа се, че Калоян е сменил няколко работни места за кратко време и навсякъде е оставял дългове. Имаше слухове за други момичета, които е подвеждал с обещания за брак и щастие.

Събрах смелост и казах всичко на Мариела. Тя не ми повярва.

– Завиждаш ми! – извика тя през сълзи. – Просто не можеш да понесеш, че някой ме обича!

Тогава разбрах колко дълбоко е попаднала в капана му.

Дните минаваха в тягостно мълчание. Майка ни започна да боледува от притеснение. Баща ни все по-често стоеше сам в хола с чаша ракия пред телевизора. Аз се чувствах безсилна.

Докато една вечер Мариела не се прибра цяла нощ. Телефонът ѝ беше изключен. Майка ни плака до сутринта. На следващия ден получихме обаждане от полицията – Мариела е намерена в апартамента на Калоян в безпомощно състояние след скандал между тях.

Когато я видях в болницата, тя беше бледа и изтощена.

– Прости ми… – прошепна тя през сълзи. – Ти беше права.

Прегърнах я силно и плакахме дълго заедно.

След този ден Калоян изчезна от живота ни така внезапно, както се беше появил. Семейството ни започна бавно да се възстановява. Мариела ходеше на терапия, а аз бях до нея всеки ден.

Понякога се питам: защо позволихме на един човек да разруши доверието помежду ни? Колко лесно е да повярваш на лъжата за „перфектния“ човек и колко трудно е да простиш – на себе си и на другите?

А вие… бихте ли повярвали на някого толкова лесно? Или вече сте били измамени от нечия фасада?