Горчивият вкус на наказанието: Историята на едно семейство, разкъсано между вина и страх
„Изплюй го веднага!“, изкрещя майка ми, докато вратата на банята се затръшна зад нея. В устата ми беше натъпкана мръсната гъба от мивката – онази, с която баща ми търкаше тенджерите след неделния боб. Сълзите ми се смесваха с отвратителния вкус на мазнина и препарат. „Така ще се научиш да не лъжеш!“, изръмжа той, а очите му горяха от гняв и нещо по-страшно – разочарование.
Бях на дванадесет. Излъгах го за нещо дребно – казах, че съм си написала домашното по математика, а всъщност го бях скрила под леглото. Не исках да ме кара да седя още час над задачите, когато навън децата вече играеха на ластик. Но баща ми не търпеше лъжи. След развода с майка ми беше станал още по-строг, сякаш искаше да докаже, че може да ме възпита по-добре сам.
Майка ми дойде да ме вземе в неделя вечерта. Видя червените ми очи и ме попита какво е станало. Дълго мълчах, но накрая ѝ казах. Тя пребледня, после лицето ѝ пламна от гняв. „Това е опасно! Можеше да се натровиш!“, извика тя по телефона на баща ми същата вечер. Чух как гласът ѝ трепери: „Ти си луд! Как можа да направиш такова нещо на детето си?“
Той не отстъпи. „Тя трябва да разбере, че лъжата има последствия. Ако ти не можеш да я научиш, аз ще го направя!“ Майка ми затвори телефона с трясък и цяла нощ не можа да заспи. Аз също – лежах в леглото си и се чудех дали съм толкова лошо дете, че заслужавам такова наказание.
В училище не казах нищо на никого. Само най-добрата ми приятелка Деси забеляза, че съм тиха и избягвам да се усмихвам. „Какво ти е?“, попита тя на междучасието. „Нищо“, излъгах пак – този път от страх.
Следващата седмица майка ми настоя да говори с училищната психологичка госпожа Иванова. Седяхме тримата в малката стая с жълти стени и слушах как майка ми разказва през сълзи какво се е случило. Госпожа Иванова кимаше сериозно и записваше нещо в тефтера си.
„Това е неприемливо поведение от страна на родител“, каза тя тихо. „Трябва да помислим как да защитим детето.“
Майка ми поиска ограничителна заповед срещу баща ми. Започнаха разправии по телефона, писма до социалните служби, срещи с адвокати. Аз стоях в средата на бурята – дете, което обича и двамата си родители, но вече не знае на кого да вярва.
Баща ми започна да ме обвинява: „Виж какво направи! Сега майка ти ще ме лиши от правото да те виждам! Това ли искаш?“ Плачех нощем и се молех всичко да свърши.
Една вечер чух майка ми да плаче в кухнята. „Не знам дали постъпвам правилно… Но не мога да позволя повече да те наранява.“ Прегърнах я силно и ѝ прошепнах: „Мамо, аз съм добре… Просто не искам повече да се карате.“
В училище започнаха да ме гледат странно – явно слуховете вече се носеха из коридорите. Някои деца шушукаха зад гърба ми: „Това е момичето, дето баща ѝ я карал да яде мръсотия…“ Срамът ме изгаряше отвътре.
Съдът реши баща ми временно да няма право да ме вижда без присъствие на социален работник. Той изпрати писмо до мен: „Обичам те, но трябваше да те науча на ред.“ Не знаех какво да му отговоря.
Минаха месеци. Майка ми започна да ходи на работа по две смени, за да може да плаща адвокати и сметки. Аз се затворих в себе си – спрях да говоря много с приятелите си, започнах да рисувам тъжни лица в тетрадките си.
Една вечер седнахме с майка ми на масата и тя ме попита: „Мислиш ли, че някога ще можеш да простиш на баща си?“ Замислих се дълго. Не знаех отговора.
Сега съм вече на осемнайсет и все още усещам вкуса на онази гъба понякога – не в устата си, а в сърцето си. Болката от предателството, страхът от наказанието и вината, че съм разделила родителите си.
Питам се: Кога едно наказание преминава границата? И има ли прошка за родителските грешки? Какво бихте направили вие?