Готвих цял ден, но съпругът ми ме унижи пред всички: Моят съпруг е професионален готвач

— Мариела, пак ли ще слагаш толкова много сол? — гласът на Петър проряза кухнята като нож. Стоях над тенджерата с боб, ръцете ми трепереха, а очите ми се напълниха със сълзи. Беше осем сутринта, а аз вече усещах напрежението в стомаха си. Днес беше рожденият ден на майка ми и за първи път реших да приготвя всичко сама — без помощта на Петър, без неговите съвети, без неговата критика. Но той не можеше да се сдържи.

— Петре, моля те, остави ме да го направя по моя начин — прошепнах, опитвайки се да не избухна.

Той въздъхна тежко и излезе от кухнята, но знаех, че ще се върне. Винаги се връща. Петър е главен готвач в един от най-добрите ресторанти в София. Всички го уважават — колегите му го боготворят, клиентите му пращат подаръци и писма с благодарности. А аз? Аз съм просто Мариела — обикновена учителка по литература, която не може да направи мусака без да изгори картофите.

Вече бях приготвила салата „Шопска“, баница с домашно сирене и тиквеник по рецепта на баба ми. Бобът къкреше на котлона, а аз се опитвах да не мисля за това какво ще каже Петър. Майка ми щеше да дойде с баща ми и сестра ми Елица. Поканих и няколко приятелки от квартала — Деси и Таня. Всички знаеха, че Петър е готвачът в семейството. Всички очакваха чудеса от масата ни.

Когато гостите започнаха да пристигат, вече бях на ръба на силите си. Майка ми ме прегърна и прошепна:

— Мариелче, гордея се с теб! Знам колко ти е трудно с този твой перфекционист.

Усмихнах се насила. Баща ми донесе бутилка домашно вино, а Елица веднага започна да помага с подреждането на масата. Петър стоеше в ъгъла, наблюдаваше всичко със скръстени ръце и леко присвити устни.

Когато всички седнаха, започнах да сервирам. Първо салатата — всички я похвалиха. После баницата — майка ми каза, че е като на баба. Усетих как напрежението леко спада. Дойде ред на боба.

— Ето го и специалитетът на вечерта! — казах с усмивка и разлях по една паница на всеки.

Петър вдигна лъжицата към устата си, опита и…

— Мариела, бобът е пресолен — каза високо, така че всички да чуят.

Настъпи тишина. Всички погледи се впериха в мен. Усетих как бузите ми пламват.

— Не е чак толкова зле — опита се да ме защити Деси.

— Не, не е зле — намеси се Петър с онзи тон, който използваше в кухнята си — просто не е както трябва. Ако беше сложила малко мащерка и по-малко сол… Знаеш ли какво, дай аз ще оправя нещата.

Той стана от масата, взе тенджерата и започна да добавя вода и подправки пред всички. Чувах как майка ми въздъхва тежко, а баща ми гледа встрани. Елица ме хвана за ръката под масата.

— Не му обръщай внимание — прошепна тя.

Но вече беше късно. Чувствах се като малко дете, което са наказали пред цял клас. Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да развалям празника на майка ми.

След вечерята всички се опитваха да разведрят обстановката. Таня разказваше смешки, баща ми наля още вино. Но аз не можех да спра да мисля за случилото се. Защо Петър не можа просто да замълчи? Защо винаги трябваше да показва колко е добър? Защо моите усилия никога не са достатъчни?

Когато гостите си тръгнаха, останахме сами в кухнята. Петър миеше чиниите мълчаливо.

— Защо го направи? — попитах тихо.

Той не ме погледна.

— Не мога да гледам как хората ядат нещо, което не е добре приготвено. Това е професионална деформация.

— А моето достойнство? Моето желание да направя нещо за семейството си? — гласът ми трепереше.

Той сви рамене.

— Не го приемай лично.

Но аз го приех. Приемам го всеки път, когато ме поправя пред другите, когато омаловажава усилията ми, когато забравя, че съм човек със своите слабости и мечти.

Седнах сама в хола и заплаках тихо. Спомних си думите на майка ми: „Гордея се с теб“. Но защо аз не мога да се гордея със себе си? Защо позволявам на Петър да определя стойността ми?

Сутринта станах рано и написах писмо до него:

„Петре,
Знам колко обичаш работата си и колко държиш всичко да е перфектно. Но аз не съм твоя кухня. Аз съм твоя съпруга. Имам нужда от подкрепа, а не от критика пред хората. Моля те, помисли за това.“

Оставих писмото на масата и излязох навън. Разходих се из квартала, дишах дълбоко и се опитвах да намеря сили в себе си.

Вечерта той ме прегърна без думи. Не каза нищо за писмото, но усетих промяна в начина, по който ме гледа.

Сега се питам: Колко често позволяваме на близките си да ни нараняват в името на „професионализма“ или „грижата“? И кога най-накрая ще започнем да защитаваме себе си?