Градината на спомените и новото начало

— Не мога да повярвам, че пак се караме за това! — извика Катя, хвърляйки мотиката в тревата. Гласът ѝ отекна в празния двор, където бурените бяха по-високи от коленете ни. Стоях срещу нея, с кал по ръцете и сърце, което туптеше от гняв и отчаяние.

— Ако ти не искаш да се занимаваш, върни се в София! — отвърнах рязко. — Аз ще се оправя сам!

Катя ме изгледа с онзи поглед, който помнех още от детството ни в Пловдив — когато спорехме кой да измие чиниите или кой да вземе последната филия хляб. Сега обаче не ставаше дума за дреболии. Тази градина беше последното, което ни остана от чичо Стефан — човекът, който ни научи да садим домати и да мечтаем за нещо повече от панелката на баба.

Когато получихме писмото от нотариуса, че чичо ни е оставил старата си къща и градина в село Долни Воден, не знаех какво да мисля. Катя настоя да я продадем веднага — „Кой ще копае тук?“, „Нямаме време за това!“. Но аз… аз усещах, че трябва да дойда. Чувствах дълг към миналото си, към човека, който ме научи да обичам земята.

Първият ден в градината беше като шамар. Всичко беше буренясало, оградата беше паднала, а старата ябълка — единствената, която още даваше плод — беше нападната от мравки. Катя се отказа още на третия час.

— Това е безсмислено, Иване! — каза тя през сълзи. — Чичо Стефан си отиде. Защо трябва да страдаме тук?

— Защото това е нашето! — изкрещях аз. — Ако не го направим ние, кой?

Така започнаха нашите дни на караници и мълчалив труд. Съседите ни гледаха с любопитство и съжаление. Баба Мария от съседната къща ни носеше компот и курабийки, а дядо Петър ни разказваше истории за чичо Стефан — как бил най-добрият лозар в селото, как помагал на всички без да чака отплата.

Една вечер, докато седяхме на пейката пред къщата, Катя прошепна:

— Помниш ли как чичо ни учеше да садим картофи? Как ни караше да пеем „Моя страна, моя България“, докато копаем?

Усмихнах се през сълзи. Беше толкова отдавна…

— Може би трябва да опитаме пак — каза тя тихо. — За него. За нас.

На следващия ден започнахме отначало. Заедно. Катя копаеше редовете, аз носех вода от кладенеца. Смеехме се на неумелите си опити да подреждаме лехите като по учебник. Понякога се карахме за глупости — кой е забравил лейката или кой е стъпил върху младите домати. Но между нас вече имаше нещо различно — усещане за обща цел.

С времето градината започна да се променя. Появиха се първите зелени филизи, после цветята на фасула и аромата на босилека. Селяните започнаха да ни поздравяват с усмивка, а баба Мария ни донесе разсад за чушки.

Една вечер намерих стара тетрадка на чичо Стефан в килера. Вътре бяха записани рецепти за компоти, бележки за засаждане и… писма до нас, които никога не беше изпратил.

„Иване, Катя,
Ако четете това, значи вече ме няма. Не съжалявайте за мен — живях добре. Градината е вашата връзка с корена ви. Не я изоставяйте.“

Четох писмото на глас пред Катя. Тя плака дълго в прегръдките ми.

— Прости ми, че бях толкова инатлива — прошепна тя.

— И аз ти прощавам… и ти ми прости.

С времето научихме много — не само как се гледат зеленчуци, но и как се прощава и обича. Градината стана нашето убежище от градския шум и семейните рани. Там намерихме мир със себе си и един с друг.

Днес седя под ябълката и гледам как Катя бере домати с усмивка на лице. Чувствам се цял — сякаш съм намерил изгубена част от себе си.

Понякога се питам: ако не бяхме приели това наследство, щяхме ли някога да намерим път един към друг? Колко често пропускаме шанса да излекуваме старите рани само защото ни е страх да опитаме отново?