„Грозничка си, дъще” – Думите на майка ми, които белязаха живота ми

„Грозничка си, дъще. Не се залъгвай.“

Тези думи още кънтят в ушите ми, макар да са минали повече от двайсет години. Беше късен следобед в нашата панелка в Люлин. Слънцето се промъкваше през мръсния прозорец и рисуваше шарки по избелялата покривка на масата. Майка ми седеше срещу мен с чаша чай и цигара в ръка. Бях на осем и тъкмо се опитвах да си сплета плитка пред огледалото, когато тя ме погледна с онзи нежен, но уморен поглед и изрече думите, които щяха да бележат целия ми живот.

„Мамо, хубава ли съм?“ – попитах с надежда, защото в училище децата вече започваха да се подиграват на големия ми нос и щръкналите уши.

Тя въздъхна тежко, загаси цигарата и каза: „Грозничка си, дъще. Не се залъгвай. Но си умна. Това е по-важно.“

Тогава не разбрах какво точно означава това. Само усетих как нещо се пречупи вътре в мен. От този ден нататък започнах да се крия зад дълги блузи, да избягвам огледалата и да мълча в час, за да не привличам внимание. Всяка сутрин се будех с усещането, че съм по-малко от другите момичета.

В училище нещата не бяха по-лесни. „Ей, Дракула!“, подвикваше ми Сашо от горния етаж. „Вижте я, ушатата!“ – смяха се момичетата от класа. Учителката по литература веднъж ме попита защо винаги гледам в пода, а аз само свих рамене. Не знаех как да ѝ кажа, че се страхувам да срещна погледите на другите.

Вкъщи майка ми беше строга и взискателна. Баща ми работеше по строежите в чужбина и рядко се прибираше. Когато го правеше, носеше шоколади и играчки, но между нас винаги стоеше някаква невидима стена. Майка ми често повтаряше: „Животът е труден. По-добре да си подготвена.“

С годините започнах да вярвам, че ако не мога да бъда красива, поне мога да бъда най-добрата ученичка. Зубрих до късно през нощта, печелех олимпиади и носех вкъщи грамоти. Майка ми ги слагаше в една папка и ги показваше на съседките: „Вижте я моята Мария – умна е като баща си.“ Но никога не каза „красива“.

Първата ми любов беше в десети клас – Петър от съседния блок. Той беше единственият, който ме гледаше без присмех. Един ден ме покани на кино. Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите. Разказах на майка ми с трепет, а тя само вдигна вежди: „Пази се, момиче. Момчетата не обичат грозни момичета за дълго.“

С Петър излизахме няколко месеца. Той казваше, че харесва усмивката ми и начина, по който говоря за книги. Но аз не можех да повярвам напълно. Винаги чаках момента, в който ще си тръгне – и той дойде. Един ден просто спря да ми пише. По-късно разбрах, че е започнал връзка с най-красивото момиче от класа.

След бала заминах за Софийския университет – специалност психология. Там срещнах хора от всякакви среди, но комплексите ми останаха с мен като сянка. Винаги стоях на последния ред в аудиторията, избягвах снимки и не смеех да се обличам цветно.

Една вечер, докато учех за изпит по социална психология, съквартирантката ми Ива ме попита:
– Мария, защо винаги се криеш? Имаш толкова хубави очи!
– Не съм красива – отвърнах автоматично.
– Кой ти го каза това?
– Майка ми…
Ива замълча за миг и после каза тихо:
– Понякога родителите ни нараняват най-много.

Тези думи ме удариха като шамар. За първи път осъзнах, че може би проблемът не е в мен, а в начина, по който съм научена да гледам на себе си.

Започнах да ходя на терапия към университета. Първият път плаках цял час пред непозната жена. Разказах ѝ за майка ми, за думите ѝ, за Петър… За всички моменти, когато съм се чувствала невидима или недостатъчна.

Минаха години. Завърших университета с отличие и започнах работа като училищен психолог в едно софийско училище. Всеки ден гледах децата в очите и им казвах: „Ти си ценен такъв, какъвто си.“ Виждах как някои от тях носят същите рани като мен – скрити зад шеги или мълчание.

Майка ми остаря и омекна малко с годините. Веднъж я попитах:
– Мамо, защо никога не ми каза, че съм красива?
Тя ме погледна уморено:
– Не исках да ти давам напразни надежди… Светът е жесток към момичетата като нас.
– А ако бях повярвала повече в себе си?
Тя само сви рамене.

Днес вече знам – красотата не е само във външността. Тя е в начина, по който гледаш хората, в думите ти, в силата да простиш на себе си и на другите.

Понякога се чудя: Ако майка ми беше казала „красива си“, щях ли да бъда различен човек? Или точно тези думи ме направиха силна?

А вие какво мислите – думите на родителите ни ли определят кои сме? Или можем сами да изберем кои да бъдем?