Хартиената мишка и сърцето от копнеж – историята на Наталия

– Наталия, пак ли си разпиляла тетрадките по масата? – гласът на майка ми пронизваше въздуха като остър нож. Беше късен следобед, а в панелката в Люлин миришеше на пържени картофи и неизказани думи. Стиснах зъби и събрах листовете, върху които бях рисувала малки хартиени мишки – моите тайни приятели, единствените, които не ме караха да се чувствам излишна.

– Извинявай, мамо – прошепнах, но тя вече беше обърнала гръб. В хола баща ми гледаше новините с изражение на човек, който е изгубил битката със света. Брат ми Виктор се прибра с трясък, хвърли раницата и без да ме погледне, се затвори в стаята си. В този дом всеки беше сам със себе си, а аз – най-самотна от всички.

От малка усещах, че не съм желана. Майка ми често повтаряше: „Ти си толкова чувствителна, Наталия. Защо не можеш да си като Виктор?“ А аз се стараех – носех шестици, помагах вкъщи, грижих се за болната баба. Но никога не беше достатъчно. Вечерите прекарвах в стаята си, сгушена до прозореца, гледайки как светлините на София трепкат като далечни мечти.

Годините минаваха. Научих се да бъда невидима. В училище помагах на съучениците си с домашните, слушах чуждите проблеми и никога не говорех за своите. В университета избрах социална педагогика – исках да давам на децата това, което на мен ми липсваше: внимание и топлина. Но вътре в мен зееше празнина, която никой не забелязваше.

Една вечер, когато бях на 27, телефонът иззвъня. Беше майка ми.

– Наталия, баба ти е зле. Можеш ли да дойдеш?

Отидох без колебание. Влязох в познатия апартамент – всичко миришеше на старо и тъга. Баба лежеше в леглото, очите ѝ бяха влажни.

– Мишле мое… – прошепна тя и стисна ръката ми. Само тя ме наричаше така – „мишле“. Само тя виждаше колко съм крехка.

След смъртта ѝ вкъщи стана още по-тихо. Майка ми се затвори в себе си, баща ми започна да пие повече, а Виктор замина за чужбина. Аз останах сама с призраците на миналото.

Работата в центъра за деца без родители беше моето спасение. Там срещнах Зорница – момиченце с големи кафяви очи и коса като кестен. Тя не говореше много, но рисуваше хартиени мишки – същите като моите от детството.

– Защо рисуваш мишки? – попитах я един ден.

– Защото са малки и никой не ги забелязва – отвърна тя тихо.

Сърцето ми се сви. Видях себе си в нея – малка, уплашена и невидима. Започнахме да прекарваме повече време заедно. Четяхме приказки, рисувахме и понякога просто мълчахме.

Една вечер Зорница ме погледна сериозно:

– Госпожо Наталия, ти обичаш ли себе си?

Онемях. Никой никога не ме беше питал това. Не знаех какво да кажа.

– Не знам… – прошепнах.

Тя кимна и продължи да рисува. Но този въпрос не ме остави на мира. Започнах да се питам: как мога да уча другите на любов, ако сама не я изпитвам към себе си?

Вкъщи стоях пред огледалото и гледах отражението си – уморени очи, тъмни кръгове, устни стиснати от години болка. Спомних си всички моменти, когато съм се жертвала за другите – за семейството, за приятели, за непознати деца. Но никога за себе си.

Една сутрин реших да направя нещо различно. Купих си билет за театър – сама. Отидох на разходка в Борисовата градина и позволих на слънцето да ме стопли. Писах писмо до майка ми – не с упрек, а с благодарност за всичко, което е могла да даде.

С времето започнах да усещам промяна. Не беше лесно – страхът от отхвърляне все още ме преследваше. Но Зорница беше до мен – тя също правеше малки крачки към себе си.

Един ден тя ми подаде рисунка – две мишки държат сърце между лапичките си.

– Това сме ние – каза тя.

Прегърнах я силно и разбрах: любовта към себе си започва с малки жестове. С прошка към миналото и грижа към настоящето.

Сега понякога се питам: ако бях получила повече любов като дете, щях ли да бъда различна? Или точно тази липса ме е научила да ценя малките чудеса?

А вие как мислите? Може ли човек да се научи да обича себе си след години саможертва?