„Имам само един внук!“: Когато майката на съпруга ми отказа да приеме сина ми от първия ми брак

– Не, Емилия! Казах ти вече – имам само един внук и това е Александър! – гласът на свекърва ми, Мария, отекна в кухнята, докато държеше чашата с чай така, сякаш държи съдбата ми в ръцете си.

Стоях срещу нея, стиснала зъби, а Виктор – моят син от първия ми брак – се беше свил в ъгъла на стаята и се преструваше, че си играе с телефона. Сърцето ми се късаше. Николай, моят съпруг, седеше между нас като заложник, неспособен да погледне нито мен, нито майка си.

– Мамо, моля те… – започна той тихо, но тя го прекъсна с вдигната ръка.

– Не ме прекъсвай! Аз съм ти майка! – очите ѝ проблясваха с онзи студен блясък, който познавах още от първата ни среща. – Александър е твоята кръв. Виктор… той не е наш.

Тези думи се забиха в мен като нож. Бях чувала подобни неща по филмите, но никога не вярвах, че ще ги чуя в собствения си дом. Виктор беше на десет и вече усещаше разликата. Виждах го по начина, по който се свиваше всеки път, когато Мария идваше на гости и носеше подаръци само за Александър – нашия общ син с Николай.

– Мамо, Виктор е част от нашето семейство – опитах се да запазя гласа си спокоен. – Той е дете. Той няма вина за нищо.

– Не ме интересува! – изсъска тя. – Той не е мой внук! Никога няма да бъде!

В този момент Виктор стана и излезе от стаята. Чух как вратата на стаята му се затваря тихо. Николай въздъхна тежко.

– Емилия…

– Не! – прекъснах го аз. – Не мога повече така. Или ще говориш с майка си, или…

– Или какво? – попита той уморено.

– Или ще си тръгна. С двамата си сина.

Това беше моментът, в който разбрах колко дълбоко е раната. Не беше просто въпрос на обиди или на подаръци. Беше въпрос на принадлежност, на любов и приемане. В България често се говори за „нашите“ и „вашите“ деца в смесените семейства, но никога не съм мислила, че ще се сблъскам с такава жестокост.

Вечерта седнах до Виктор на леглото му.

– Мамо… аз не искам да ходя повече при баба Мария – прошепна той.

– Знам, миличък. И няма да те карам.

– Защо тя не ме харесва?

Как да обясня на едно дете нещо толкова грозно? Как да му кажа, че възрастните понякога са по-жестоки от децата?

– Понякога хората не разбират колко боли думите им – казах тихо. – Но ти си мой син и аз те обичам повече от всичко.

На следващия ден Николай опита да говори с майка си. Чух ги през стената:

– Мамо, не може така! Виктор е дете! Той няма вина!

– Ако толкова държиш на него, прави каквото искаш! Но аз няма да го приема!

След този разговор Николай започна да се променя. Стана по-отдръпнат, по-замислен. Започна да прекарва повече време с Александър и по-малко с Виктор. Забелязах го веднага – вечерите вече не бяха същите. Виктор се затваряше в стаята си, а аз се чувствах все по-самотна в собствения си дом.

Една вечер седнахме тримата на масата – аз, Николай и Александър. Виктор отказа да вечеря с нас.

– Мамо, защо Виктор не иска да яде с нас? – попита Александър невинно.

Погледнах Николай. Той сведе очи.

– Защото понякога хората се чувстват тъжни – казах тихо.

В този момент осъзнах: ако не направя нещо, ще загубя Виктор завинаги. Ще го превърна в чужденец в собствения му дом.

На следващата сутрин взех решение. Събрах багажа на мен и двамата си сина и написах бележка на Николай:

„Обичам те, но не мога да позволя на никого да наранява детето ми. Когато си готов да приемеш Виктор като свой син, ще поговорим.“

Отидохме при майка ми в Пловдив. Там Виктор за пръв път от месеци се усмихна истински. Започна да ходи на футбол с братовчедите си и да рисува отново.

Николай ми звънна няколко дни по-късно:

– Емилия… липсвате ми. Липсва ми Виктор. Говорих с майка ми… няма да я виждам известно време. Искам да опитаме отново… тримата.

Този път поставих условията аз. Исках семейството ми да бъде цяло – без разделения на „наш“ и „ваш“. Николай прие. Върнахме се у дома след месец. Мария повече не прекрачи прага ни.

Понякога се чудя: струваше ли си всичко това? Дали някой ден Виктор ще прости болката? Дали българските семейства някога ще спрат да делят децата на „свои“ и „чужди“?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да защитите детето си дори срещу най-близките хора?