Истината, която разруши всичко: Пътят на Георги към бащинството

— Не може да е вярно, Мария! — гласът ми трепереше, а ръцете ми се свиваха в юмруци на кухненската маса. Беше късен октомврийски следобед, дъждът барабанеше по прозореца, а в стаята се носеше тежест, която не можех да разсея.

Мария стоеше срещу мен, с ръце, скрити в ръкавите на пуловера си. Очите ѝ бяха зачервени, но не от плач — по-скоро от безсънни нощи. Синът ни, Петър, спеше в другата стая. Или поне така се надявах.

— Георги, моля те… — прошепна тя. — Не започвай пак.

— Как да не започна? — прекъснах я аз. — От месеци не мога да спя! Всеки път, когато го погледна… — замълчах, защото думите заседнаха в гърлото ми. Не исках да казвам това, което ме разяждаше отвътре.

Мария се приближи и сложи ръка на рамото ми. Усетих топлината ѝ, но и хладината на отчуждението между нас.

— Той е твой син, Георги. Нашият син.

Погледнах я право в очите. В тях имаше болка, но и нещо друго — сянка на страх или вина? Не знаех вече на какво да вярвам.

Всичко започна преди половин година. Петър беше на три години и половина. Един ден майка ми, баба Станка, подхвърли нещо, което ме разтърси:

— Много е русичък тоя Петърчо… На никого от нашия род не прилича.

Смях се тогава. Но после започнах да забелязвам дребни неща — формата на носа му, цвета на очите. И най-лошото — споменът за онова лято, когато Мария работеше до късно в офиса и често закъсняваше. Тогава бях зает с ремонта на апартамента ни в Люлин и рядко се виждахме вечер.

Съмнението се загнезди като змия в сърцето ми. Започнах да я следя — не буквално, но проверявах телефона ѝ, ровех из джобовете ѝ. Намерих само едно съобщение от колегата ѝ Иван: „Благодаря за помощта с презентацията! Без теб нямаше да се справя.“

— Това е само работа! — настояваше Мария.

Но аз вече не можех да спра. Започнах да избягвам приятелите си, станах раздразнителен вкъщи. Петър усещаше напрежението и все по-често плачеше нощем.

Една вечер реших: ще направя ДНК тест. Без да кажа на Мария. Взех косъм от четката на Петър и моя собствена проба. Изпратих ги в частна лаборатория в центъра на София.

Две седмици по-късно получих резултатите. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми, докато отварях плика.

„Вероятност за бащинство: 0%.“

Светът ми се срина. Седях сам в колата пред блока и гледах празния лист. Не можех да дишам. Какво щях да кажа на Мария? Как щях да погледна Петър?

Върнах се вкъщи късно. Мария ме чакаше будна.

— Какво става с теб? — попита тя тихо.

Показах ѝ резултатите без думи. Видях как лицето ѝ пребледня.

— Това… това не може да е вярно! — прошепна тя.

— Кога? Кой? — гласът ми беше чужд дори за мен самия.

Тя се разплака. За първи път от години я видях толкова безпомощна.

— Не знам… Беше само веднъж… Иван… Бяхме пили след служебното парти… Мислех, че няма значение…

Светът ми се завъртя. Всичко, което бях градил — домът ни, семейството ни — се разпадна за секунди.

Следващите дни бяха мъгла. Не можех да гледам Мария. Петър търсеше прегръдката ми, а аз се чувствах като измамник.

Майка ми настояваше:

— Разведи се! Такава жена не заслужава прошка!

Баща ми мълчеше, но погледът му казваше всичко.

В работата бях като призрак. Колегите ме питаха дали съм болен. Само приятелят ми Димитър знаеше истината.

— Какво ще правиш? — попита ме една вечер в кварталната кръчма.

— Не знам… Обичам го това дете… Но как да живея с тази лъжа?

Димитър поклати глава:

— Кръвта не е всичко, братле. Ти го възпита, ти го научи да кара колело…

Всяка вечер слушах как Петър ми разказва за детската градина:

— Тате, днес нарисувах теб и мама!

Сълзите ме давеха, но не пред него.

Мария опита всичко — писма, подаръци, молби за прошка. Но доверието беше разбито.

Една вечер седнахме тримата на масата. Петър ядеше супа и ме гледаше с големите си очи.

— Тате, защо си тъжен?

Не можех да му кажа истината. Не можех и да остана същият човек.

Взех решение — напуснах дома ни за няколко седмици. Отидох при сестра ми в Пловдив. Там имах време да мисля.

Мислех за баща си — строг човек, който никога не би простил такава измама. Мислех за майка ми — винаги готова да съди другите.

Но мислех най-вече за Петър. За първата му дума: „Тате“. За начина, по който ме прегръща сутрин.

Върнах се след месец. Мария ме чакаше на прага със зачервени очи.

— Ще опитаме ли отново? — попита тя плахо.

Погледнах Петър, който тичаше към мен с разперени ръце:

— Тате!

Прегърнах го силно и разбрах: кръвта може да лъже, но сърцето никога.

Днес живеем заедно, но нищо вече не е същото. Доверието се гради бавно като къща от карти. Понякога още се будя нощем и се питам: „Можеш ли някога напълно да простиш?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Прошката ли е по-силна от истината?