Изгонена от дома след бременност: Десет години по-късно те пак почукаха на вратата ми

– Мамо, татко… трябва да ви кажа нещо важно – гласът ми трепереше, докато стисках ръцете си под масата. Беше ноемврийска вечер, навън вятърът блъскаше прозорците на панелката ни в Люлин, а аз усещах как сърцето ми ще изскочи от гърдите.

Майка ми, Мария, ме погледна с онзи строг поглед, който винаги ме караше да се свивам. Баща ми, Георги, дъвчеше нервно залък хляб. „Какво пак си направила, Ели?“, попита той с онзи тон, който не търпи възражения.

– Бременна съм – изрекох го почти шепнешком, но думите се разнесоха като гръм. Мълчание. После майка ми скочи от стола.

– Не! Не може да си толкова глупава! На осемнайсет! Срам ме е от теб! – крещеше тя, а баща ми само стана и отвори вратата.

– Вземи си нещата и изчезвай. Докато живея, няма да гледам как се проваляш пред очите ми! – думите му бяха като шамар. Сълзите ми се стичаха по бузите, докато събирах няколко дрехи в раницата. Никой не ме спря. Никой не ме прегърна.

Така започна моят нов живот – сама, с детето на Петър, момчето от квартала, което обичах. Той беше до мен първите месеци, но когато разбра колко е трудно да се грижиш за бебе без пари и подкрепа, избяга при майка си в Пловдив. Останах сама с малкия Даниел в една стая под наем в „Надежда“, където всеки ден беше борба – за работа, за храна, за памперси.

Работех като сервитьорка в кварталното кафене. Собственичката, леля Станка, беше единствената, която понякога ми носеше супа или дрехи за Даниел. „Ти си силно момиче, Ели. Ще се справиш“, казваше тя и ми стискаше ръката.

Но нощем плачех. Плачех за майка си и баща си. За топлината на дома. За това, че никой не ме потърси дори когато родих. Плачех и за Даниел – че няма баба и дядо, че расте без семейство.

Годините минаваха бавно. Даниел порасна – умен, добър и винаги усмихнат. Аз завърших вечерно училище и започнах работа като касиерка в супермаркет. Научих се да не очаквам нищо от никого. Станах силна – или поне така си мислех.

Докато един ден, точно десет години след онази ноемврийска вечер, някой почука на вратата ни. Беше събота сутрин – Даниел гледаше анимации, а аз миех чинии. Отворих и застинах – пред мен стояха майка ми и баща ми.

Бяха остарели. Майка ми държеше носна кърпа и очите ѝ бяха зачервени. Баща ми изглеждаше прегърбен и уморен.

– Ели… – прошепна майка ми. – Може ли да поговорим?

Стоях на прага и не знаех какво да кажа. В главата ми се блъскаха спомени – студената нощ, празната стая, плачещото бебе…

– Защо сте тук? – попитах сухо.

– Имаме нужда от помощ… – каза баща ми тихо. – Загубих работата си преди година. Майка ти е болна… Не можем да се справим сами.

Смях се горчиво. – А когато аз имах нужда от вас? Когато спях по гаражи с бебето си? Къде бяхте тогава?

Майка ми заплака. – Сгрешихме… Много съжаляваме… Моля те…

Даниел надникна зад мен. – Мамо, кои са тези хора?

Погледнах го и сърцето ми се сви. Той заслужаваше да познава баба си и дядо си… Но аз? Аз можех ли да простя?

Поканих ги вътре. Седнахме около масата – същата маса, на която преди десет години животът ми се преобърна.

– Не знам дали мога да ви простя – казах им честно. – Болката още е тук. Но Даниел заслужава шанс за семейство.

Майка ми хвана ръката ми през сълзи. – Ще направим всичко да ти докажем, че сме се променили…

Дните минаваха трудно. Родителите ми останаха при нас за известно време – помагаха с Даниел, опитваха се да наваксат изгубеното време. Но между нас имаше стена от неизказани думи и стари рани.

Една вечер седнах с баща си на балкона.

– Прости ли ни? – попита той тихо.

– Не знам… Може би някой ден… Но никога няма да забравя какво преживяхме с Даниел.

Той кимна и заплака за първи път пред мен.

Сега стоя тук и пиша тази история с надеждата някой да разбере болката ми. Да разбере колко трудно е да простиш на тези, които са те изоставили в най-тежкия момент.

Може ли човек наистина да прости всичко? Или има рани, които никога не зарастват? Как бихте постъпили вие?