Изгоних мъжа си и свекърва си от дома – и не съжалявам!

– Не мога повече, Петре! – гласът ми трепереше, а сърцето ми биеше лудо, докато стоях в средата на хола, стиснала юмруци. Свекърва ми, леля Мария, седеше на дивана с кръстосани ръце и ме гледаше с онзи присмехулен поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и незначителна. Петър, мъжът ми, стоеше до нея, сякаш беше нейна сянка, а не мой съпруг.

– Пак ли започваш, Ели? – изсъска тя. – Ако не можеш да се справиш с едно семейство, по-добре си събирай багажа!

– Не, този път вие ще си тръгнете! – изкрещях, без да се замисля. Гласът ми отекна в стаята, а Петър ме погледна така, сякаш съм полудяла.

Всичко започна преди година, когато Мария дойде да живее при нас „временно“, след като свекър ми почина. В началото се опитвах да бъда разбираща – все пак беше загубила съпруга си. Но временното се превърна в постоянно. Всеки ден тя намираше повод да ме упреква – как готвя, как чистя, как възпитавам децата. Петър все по-често взимаше нейната страна. Вечерите ни се превърнаха в безкрайни спорове, а аз се чувствах все по-самотна в собствения си дом.

– Мамо, не се карай на Ели – понякога Петър се опитваше да ме защити, но винаги се отказваше, когато Мария го погледнеше строго.

– Ти си мъжът в тази къща, Петре! – казваше тя. – Не позволявай на жена ти да ти се качва на главата!

Така минаха месеци. Работех по цял ден в аптеката, прибирах се уморена, а вкъщи ме чакаха нови упреци. Децата усещаха напрежението и все по-често се затваряха в стаите си. Една вечер, докато миех чиниите, чух как Мария шепне на Петър в кухнята:

– Тя не е за теб, сине. Виж я – не може да се справи с нищо. Ако беше майка ти, всичко щеше да е различно.

Сълзите ми се смесиха със сапуна. Не можех повече. Опитах се да говоря с Петър, но той само вдигна рамене:

– Мама е права, Ели. Ти си станала нервна и избухлива. Може би трябва да се промениш.

В онази съдбоносна нощ, когато всичко избухна, се прибрах по-рано от работа. Влязох тихо и чух смях от хола. Мария и Петър гледаха стари снимки, а на масата имаше бутилка ракия. Децата ги нямаше – бяха при приятели. Реших да се присъединя, но когато влязох, Мария млъкна и ме изгледа злобно.

– О, виж я, най-накрая се прибра! – изсмя се тя. – Сигурно пак е била на кафе с някоя приятелка, вместо да се грижи за семейството си.

– Стига, мамо! – опитах се да се усмихна, но гласът ми беше празен.

– Не ми викай „мамо“! – изкрещя тя. – Не си ми дъщеря и никога няма да бъдеш!

Петър не каза нищо. Само ме изгледа и се обърна към майка си. В този момент нещо в мен се пречупи. Сякаш цялата болка, унижение и самота се събраха в едно и избухнаха.

– Излизайте от дома ми! – извиках. – Веднага! Това е моят апартамент, наследен от родителите ми! Омръзна ми да се чувствам чужда в собствения си дом!

Мария скочи, лицето ѝ почервеня.

– Как смееш! – кресна тя. – Петре, кажи ѝ нещо!

Петър се изправи бавно, погледна ме и за първи път видях страх в очите му.

– Ели, не прави така. Мама няма къде да отиде. Аз съм ти съпруг, не можеш да ме изгониш!

– Мога и ще го направя! – отвърнах. – Ако не си тръгнете, ще извикам полиция!

Тишината беше оглушителна. Мария започна да събира нещата си, мърморейки проклятия под нос. Петър стоеше като вцепенен. Не вярваше, че имам сили да го направя. Но този път бях решена.

На следващия ден, когато ги изпратих до вратата, сърцето ми се късаше. Децата ме гледаха уплашено, но аз им казах:

– Понякога трябва да защитим себе си, дори когато е най-болезнено.

Първите дни бяха тежки. Съседките ме гледаха с укор, някои дори ми казаха, че съм луда да изгоня мъжа си. Майка ми плака по телефона, баща ми мълчеше. Но аз се чувствах свободна. За първи път от години можех да дишам спокойно в собствения си дом. Децата постепенно започнаха да се усмихват отново. Вечерите ни станаха тихи, без крясъци и упреци.

Петър ми звъня няколко пъти, опита се да ме убеди да го върна. Обещаваше, че ще се промени, че майка му ще си намери друго място. Но аз вече не вярвах на празни думи. Знаех, че ако се върнат, всичко ще започне отначало.

Сега, когато седя сама на балкона и гледам светлините на София, си мисля: „Дали постъпих правилно? Дали ще мога да простя на себе си, че избрах себе си пред семейството?“ Но после си спомням всички онези нощи, в които плаках сама, и си казвам, че понякога трябва да бъдем смели. Защото ако не защитим себе си, кой ще го направи вместо нас?

А вие, бихте ли имали смелостта да изгоните най-близките си, ако те ви нараняват? Или бихте търпели в името на „семейството“?