Изгоних свекърва си от новия ни дом: Истината, която промени всичко

— Не може така! — гласът ми трепереше, докато гледах свекърва си право в очите. — Това е нашият дом, а не твоя сцена за манипулации!

Тя стоеше насреща ми, с ръце скръстени на гърдите, и ме гледаше с онзи познат, ледено спокоен поглед. Мъжът ми, Димитър, седеше между нас на дивана, стиснал юмруци и вперил поглед в пода. Беше първата ни вечер в новото жилище — уж празнична, а се усещаше като начало на война.

Всичко започна преди месеци, когато с Димитър решихме да се оженим. Аз — Мария, обикновено момиче от Пловдив, с мечта за малко щастие и собствено кътче. Родителите ми живееха в двустаен панелен апартамент в Кючук Париж, а неговата майка — леля Стефка — имаше тристаен в Тракия. Когато обсъждахме къде да заживеем след сватбата, тя предложи: „Това жилище е и твое, Митко. Може да останете тук, докато съберете за свое.“

Тогава ми се стори разумно. Наемите бяха високи, а спестяванията ни — оскъдни. Стефка изглеждаше добронамерена. Дори настоя да направим малък ремонт: „Да ви е уютно!“. Помогна с избора на тапети, дори купи нова маса за кухнята. Всичко изглеждаше прекрасно… до онази вечер.

Бяхме поканили най-близките си приятели и роднини на малка „парти за нов дом“. Смях, музика, домашна баница от мама. В един момент Стефка стана и почука с лъжицата по чашата:

— Искам да кажа нещо важно! — всички утихнаха. — Радвам се, че сте тук. Но искам да напомня на Мария и Митко, че това жилище е мое. Аз съм го купила с баща му. Вие сте гости тук и очаквам да спазвате моите правила.

Сякаш някой ме заля с кофа студена вода. Погледнах Димитър — той пребледня.

— Мамо, какво говориш? — прошепна той.

— Казвам истината — отвърна тя спокойно. — Не искам да има недоразумения. Ако не ви харесва, винаги можете да си потърсите друго място.

В този момент чашата преля. Всички гости се спогледаха неловко. Майка ми се опита да смени темата, но аз вече не чувах нищо. Вътре в мен бушуваше буря от гняв и унижение.

След като гостите си тръгнаха, не издържах:

— Защо го направи? Защо трябваше да ме унижиш пред всички?

Стефка повдигна рамене:

— Не съм те унижила. Просто казах истината. Не искам да се чувствам излишна в собствения си дом.

— Но ти ни обеща друго! — извиках аз. — Каза, че ще сме като у дома си!

— Домът е мой — повтори тя хладно.

Димитър се опита да я успокои:

— Мамо, моля те…

— Не! — прекъснах го аз. — Не мога повече така! Или тя си тръгва тази вечер, или аз!

Въздухът натежа от напрежение. Стефка ме изгледа презрително:

— Добре. Щом така искаш…

Събра си чантата и излезе без дума повече.

Останахме сами с Димитър. Той седеше мълчалив, а аз плаках цяла нощ. На сутринта той прошепна:

— Не знам какво да правя… Това е майка ми.

— А аз съм жена ти! — отвърнах през сълзи.

Следващите дни бяха кошмарни. Стефка звънеше по десет пъти на ден: „Какво правите?“, „Кой ще чисти?“, „Не забравяйте да проветрявате!“. Веднъж дори дойде неочаквано и започна да подрежда дрехите ни без да пита.

Започнах да се чувствам като натрапница в собствения си дом. Димитър се опитваше да балансира между нас двете, но напрежението растеше. Всяка вечер спорехме:

— Не мога повече така! — казвах аз.

— Но къде ще отидем? Нямаме пари за наем… — отвръщаше той отчаяно.

Една вечер го попитах:

— Ако трябва да избираш между мен и майка си?

Той замълча дълго:

— Не мога… Обичам ви и двете.

Тогава разбрах: никога няма да бъда наистина у дома тук.

Започнах тайно да търся квартири. Намерих малък апартамент под наем в Капана — старичък, но наш. Събрах смелост и казах на Димитър:

— Отивам си. Ако искаш да дойдеш с мен — добре дошъл си.

Той ме последва. Започнахме отначало — трудно, но свободни.

Сега понякога се питам: заслужаваше ли си всичко това? Можеше ли да постъпя по друг начин? Или просто някои хора никога няма да приемат, че децата им имат право на собствен живот?