Изгубеният дом – Изповедта на една майка за предателството на сина ѝ

– Не мога да повярвам, че го правиш, Момчил! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха ръба на кухненската маса така силно, че кокалчетата ми побеляха. Синът ми стоеше срещу мен, висок и мълчалив, с онзи поглед, който някога беше изпълнен с обич, а сега беше студен като зимен вятър над Стара планина.

– Мамо, нека не го правим по-трудно. Всички знаем, че къщата вече не е за теб. Трудно ти е сама… – думите му се забиваха в мен като ножове.

– Не е за мен? Това е домът, в който си израснал! Тук са първите ти стъпки, тук си плакал, когато падна от колелото… – гласът ми се пречупи. – Как можа да подпишеш онзи документ зад гърба ми?

Момчил въздъхна тежко и избягна погледа ми. Зад него вратата се отвори и жена му, Гергана, надникна вътре. Очите ѝ бяха пълни с нетърпение и нещо като победоносна усмивка.

– Свършихте ли? Имаме среща с нотариуса след час – каза тя сухо.

В този миг разбрах всичко. Не беше само Момчил. Беше и тя. Моята снаха, която винаги ме гледаше като досадна пречка в живота им. Стиснах зъби и се опитах да не заплача пред тях.

– Когато баща ти почина, мислех, че по-лошо няма да стане – прошепнах. – Но ти… ти ме предаде, Момчил.

Той не каза нищо. Само сведе глава и излезе от стаята. Останах сама в тишината на празната къща, която вече не беше моя.

***

Дните след това бяха като мъгла. Съседите шушукаха зад гърба ми: „Видя ли я Пенка? Синът ѝ я изгони от къщата!“. Не можех да изляза до магазина без да усещам погледите им върху мен. Дори леля Мария от третия етаж, която винаги ми носеше бурканче сладко от смокини, вече избягваше очите ми.

Преместих се в малката гарсониера под наем в Люлин. Стените бяха голи, миришеше на боя и самота. Всяка вечер сядах до прозореца и гледах светлините на града. Понякога си представях как Момчил идва и ме прегръща, както когато беше малък. Но той не дойде.

Телефонът мълчеше. Само веднъж Гергана ми се обади:

– Пенка, ще дойдеш ли да вземеш някои от нещата си? Не можем да ги държим в мазето вечно.

– Не искам нищо – казах й. – Вие взехте всичко.

Затворих телефона и избухнах в сълзи.

***

Минаха месеци. Научих се да живея сама. Започнах да ходя на разходки в парка до блока. Там срещнах баба Цвета – вдовица като мен. Седяхме на една пейка и хранехме гълъбите.

– Знаеш ли – каза тя един ден – моят син също ме забрави. Пари му трябвали за бизнес… Къщата я заложи. Сега живея тук и пак съм жива.

Погледнах я и за първи път усетих, че не съм сама в болката си.

***

Една вечер телефонът звънна. Беше Момчил.

– Мамо… – гласът му беше тих и несигурен. – Може ли да дойда?

Сърцето ми заби лудо.

– Ела – казах само.

Когато отвори вратата, видях онова момче от миналото – уплашено, объркано.

– Прости ми… – прошепна той и падна на колене пред мен. – Всичко стана толкова бързо… Гергана настояваше… И аз… Аз съм страхливец.

Погалих косата му както когато беше дете.

– Синко… Аз вече нямам дом. Но имам теб. Ако ти поискаш да бъдеш пак моят син.

Той плака дълго в скута ми.

***

Не знам дали някога ще мога да простя напълно. Болката от предателството остава като белег върху душата ми. Но научих нещо важно: домът не е къща от тухли и бетон. Домът е там, където има прошка и обич.

Понякога се питам: Колко струва доверието между майка и син? И може ли някога да бъде възстановено напълно? Какво бихте направили вие на мое място?