Изневяра на кухненската маса: Историята на Мария от Пловдив
„Как можа да ми го причиниш, Иван?“ – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха ръба на кухненската маса така силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозореца, а в кухнята миришеше на изстинала леща и предателство. Иван стоеше срещу мен, с наведена глава, без да ме поглежда. Мълчанието между нас беше по-тежко от всяка дума.
„Мария, не исках да стане така…“ – прошепна той, но думите му се размиха в грохота на сърцето ми. В този миг разбрах, че животът ми никога няма да бъде същият.
Всичко започна преди месец. Забелязах как Иван се прибира все по-късно, как телефонът му е винаги с него, дори в банята. Казвах си, че си въобразявам, че работата го притиска – той е счетоводител в малка фирма в Пловдив и често има напрегнати периоди. Но една вечер, докато слагах чиниите в миялната, телефонът му иззвъня. На екрана светеше име – „Галя“. Не познавах Галя. Сърцето ми се сви.
„Коя е Галя?“ – попитах го същата вечер. Той се засмя нервно: „Колежка от работа, нищо особено.“ Но нещо в гласа му ме накара да се усъмня. Започнах да го наблюдавам – малките жестове, избягването на погледа ми, как вече не ме целуваше за лека нощ.
Седмица по-късно го последвах след работа. Видях ги – седяха в едно кафене до Главната. Тя се смееше на нещо, което той каза, а ръката й лежеше върху неговата. В този момент светът ми се срина.
Не му казах нищо тогава. Върнах се у дома и цяла нощ плаках безшумно, за да не събудя децата – Петър и Деси. Те са всичко за мен. На сутринта сложих усмивка и приготвих закуска, сякаш нищо не се е случило. Но вътре в мен бушуваше буря.
Дни наред се борех със себе си – да говоря ли с него? Да се преструвам ли? Спомнях си как преди години мечтаехме заедно – как ще имаме дом с градина, как ще остареем един до друг. А сега? Сега бях сама сред руините на мечтите си.
В онази съдбоносна вечер не издържах повече. Децата вече спяха. Седнахме на масата и го погледнах право в очите.
„Иван, обичаш ли я?“ – попитах тихо.
Той замълча дълго. После кимна едва забележимо.
В този миг сякаш някой изтръгна въздуха от дробовете ми. Станах бавно и излязох на терасата. Дъждът мокреше лицето ми, но не можеше да измие болката.
Следващите дни бяха като кошмар. Иван спеше на дивана. Децата усещаха напрежението – Деси ме питаше защо татко не я води вече на училище, а Петър мълчаливо рисуваше тъжни картинки. Майка ми идваше всеки ден да помага, но само ме гледаше със съжаление и стискаше ръката ми.
Една вечер седнах с Иван и му казах:
„Не мога да живея в лъжа. Ако я обичаш, иди при нея.“
Той си събра багажа без думи. Децата плакаха цяла нощ.
Минаха месеци. Свикнах с тишината у дома, с празното място на масата. Работех двойно повече – като учителка по литература в гимназията и частни уроци вечер. Понякога срещах Иван по улиците на Пловдив – изглеждаше уморен и по-стар.
Галя се оказа разведена жена с дете от друг брак. Чух от общи познати, че нещата между тях не вървят гладко. Но това вече не беше моя грижа.
Най-трудното беше да простя – не толкова на Иван, колкото на себе си. За това, че не видях знаците по-рано; че позволих да ме лъжат; че вярвах в приказки за вечна любов.
Една вечер седяхме с децата на масата и Деси ме попита:
„Мамо, ти щастлива ли си?“
Погледнах я през сълзи и казах:
„Още не знам, мило… Но ще бъда.“
Сега знам – животът продължава. Болката избледнява, но белезите остават. Понякога се чудя: Можем ли някога напълно да простим предателството? Или просто се учим да живеем с него?