Изневяра, започнала с един телефонен разговор – историята на Мария от Пловдив

– Кой е тази вечер? – гласът ми трепереше, докато държах телефона, а на екрана светеше името на съпруга ми – Георги. Беше почти полунощ, а той отново не си беше вкъщи. Отсреща – тишина. После тихо, почти шепнешком: – Оставам да работя до късно, Мария. Не ме чакай.

Лъжата прозвуча като шамар. Познавам го твърде добре – когато лъже, гласът му става по-мек, а думите се разтягат като дъвка. Затворих телефона и се загледах в празната стена пред мен. Вече седмици усещах, че нещо не е наред. Вечерите му станаха по-дълги, телефонът – по-скрит, а погледът му – все по-далечен.

На следващата сутрин, докато приготвях закуска за дъщеря ни Елица, телефонът му иззвъня. Случайно или не, той го беше оставил на масата. На дисплея изписа „Калина“. Сърцето ми заби лудо. Вдигнах. Женски глас, уверен и леко раздразнен: – Жоре, кога ще минеш? Не мога да чакам цял ден! Млъкнах. Тя затвори първа.

Светът ми се срина. Седнах на пода в кухнята и се разплаках без глас. Елица ме намери така – с разрошена коса и мокри бузи. Прегърна ме и попита: – Мамо, боли ли те?

Как да обясниш на осемгодишно дете болката от предателството? Как да кажеш, че баща ѝ вече не е същият човек? Преглътнах сълзите и я целунах по челото.

Вечерта Георги се прибра късно. Миришеше на чужд парфюм. Не казах нищо. Само го гледах как се преоблича мълчаливо, как избягва погледа ми и как се преструва, че всичко е наред.

– Коя е Калина? – попитах го накрая.
Той замръзна. После се опита да се усмихне: – Колежка от офиса.
– Лъжеш ме, Жоро. Чух я тази сутрин.

Тогава избухна скандалът. Викове, обвинения, тряскане на врати. Елица се скри в стаята си и плака тихо. Аз стоях в хола и усещах как всичко хубаво между нас се разпада на парчета.

Дните след това бяха като кошмар. Георги спря да говори с мен, а аз не можех да спя нощем. Майка ми идваше всеки ден да ми помага с Елица, но виждах в очите ѝ безмълвния въпрос: „Ще простиш ли? Ще останеш ли?“

Една вечер седнахме тримата на масата – аз, Георги и майка ми. Тя го погледна строго:
– Жоро, мислиш ли за детето? Какво ще ѝ кажеш?
Той мълча дълго. После прошепна:
– Не знам какво стана с нас…

Майка ми въздъхна тежко:
– Мария, ти решаваш какво ще правиш оттук нататък. Но помни – достойнството ти е най-важното.

Седмици наред се лутах между гнева и отчаянието. Виждах Калина пред блока ни – млада, усмихната, с лъскава кола. Съседките започнаха да шушукат зад гърба ми:
– Горката Мария…
– Ама той винаги беше такъв!

Една вечер Елица ме попита:
– Мамо, тате ще си тръгне ли?
Сърцето ми се сви:
– Не знам, мило… Но каквото и да стане, аз винаги ще съм до теб.

Реших да говоря с Георги открито. Срещнахме се в парка до Марица – мястото, където някога ми предложи брак.
– Защо го направи? – попитах го през сълзи.
Той гледаше реката:
– Не знам… Чувствах се изгубен… Калина ме кара да се чувствам жив…
– А аз? А Елица?
Той замълча.

Тогава разбрах – няма връщане назад. Прибрах се вкъщи и започнах да събирам нещата му в куфар. Майка ми стоеше до мен и мълчеше. Когато Георги дойде да си ги вземе, Елица го прегърна силно:
– Тате, обичам те…
Той плака за първи път от години.

Минаха месеци. Болката не изчезна, но започнах да дишам по-леко. Намерих работа в една книжарница до Главната улица. Елица рисуваше семейство само с две фигури – мен и нея.

Понякога срещам Георги с Калина в града. Усмихвам се учтиво и продължавам напред. Вечерите са тихи, но вече не са изпълнени със страх.

Питам се понякога: Може ли човек отново да се довери след такава рана? Или цял живот ще носим белезите на чуждите лъжи? Как бихте постъпили вие?