Изневяра, започнала с един телефонен разговор – историята на Мария от Пловдив

„Кой е този номер, който ти звъни посред нощ?“ – гласът ми трепереше, докато държах телефона на Георги в ръка. Сърцето ми биеше лудо, а в гърдите ми се надигаше страх, който не можех да обясня. Георги се опита да ми го вземе, но аз го стиснах още по-силно. „Кажи ми истината!“, извиках, а сълзите вече се стичаха по лицето ми.

Така започна краят на моя свят. Аз съм Мария, на 38 години, от Пловдив. Имам две деца – Виктор и Елица. До онази нощ вярвах, че имам стабилно семейство, че Георги е мъжът, с когото ще остарея. Но един телефонен разговор разби всичко на парчета.

Беше обикновена сряда. Децата вече спяха, а аз оправях масата след вечеря. Телефонът на Георги звънна и той излезе на терасата. Не беше нещо необичайно – работата му като търговски представител често го държеше на телефона до късно. Но този път нещо в гласа му ме накара да настръхна. Говореше тихо, почти шепнеше. Когато се върна, беше нервен и избягваше погледа ми.

На следващия ден, докато той беше в банята, телефонът му пак звънна. На екрана пишеше „Ива“. Познавах всичките му колежки, но това име не ми беше познато. Вдигнах. „Обичам те, липсваш ми…“, прошепна женски глас от другата страна. В този момент светът ми спря.

Не помня какво казах или как затворих телефона. Помня само как коленете ми се подкосиха и паднах на пода в кухнята. Децата ме намериха там след малко и ме гледаха с уплашени очи. „Мамо, добре ли си?“, попита Виктор. Усмихнах се насила и ги прегърнах силно.

През следващите дни Георги се държеше все по-студено. Започна да закъснява от работа, да излиза през уикендите „по задачи“. Всяка вечер лягаше до мен, но между нас имаше стена от лед. Опитах се да говоря с него:
– Георги, какво става с нас?
– Нищо не става! Не си въобразявай!
– Моля те… Ако има нещо, кажи ми…
– Остави ме на мира!

Така минаха седмици. Аз се превърнах в сянка на себе си – не можех да спя, не можех да ям, плачех тайно в банята, за да не ме видят децата. Майка ми забеляза промяната и ме попита:
– Миме, какво става? Ти не си добре.
– Всичко е наред, мамо… Просто съм уморена.

Една вечер събрах смелост и последвах Георги след работа. Видях го да се среща с млада жена пред кафене в центъра. Прегърна я и я целуна по челото. Сякаш някой изтръгна сърцето ми от гърдите.

Когато се прибрах вкъщи, го чаках в тъмното. Той влезе и ме видя седнала на дивана.
– Знам всичко – казах тихо.
Той замръзна.
– Мария…
– Не казвай нищо! Само ми кажи – от кога?
Той седна срещу мен и сведе глава.
– От година…

В този момент сякаш всичко в мен умря. Не можех да повярвам – цяла година съм живяла в лъжа. Започнах да крещя, да плача, да го удрям по гърдите с юмруци. Той не реагираше – просто седеше и плачеше тихо.

След тази нощ вече нищо не беше същото. Георги си събра багажа и се изнесе при Ива. Децата не разбираха защо татко вече не е вкъщи. Виктор отказваше да говори с мен седмици наред – обвиняваше ме за всичко. Елица започна да се напикава нощем от стрес.

Майка ми настояваше да подам молба за развод веднага:
– Не можеш да живееш така! Помисли за децата!
Но аз бях парализирана от болка и страх – как ще се справя сама? Как ще обясня на децата? Как ще погледна хората в очите?

С времето започнах да събирам парчетата от себе си. Намерих си допълнителна работа като счетоводителка в малка фирма в Кючук Париж. Всяка сутрин ставах рано, приготвях закуска за децата и ги изпращах на училище с усмивка, макар вътре в мен всичко да крещеше от болка.

Една вечер Виктор дойде при мен:
– Мамо… ти още ли обичаш тате?
Погледнах го дълго и му казах:
– Обичах го много… Но понякога хората правят грешки и ни нараняват.
Той кимна и ме прегърна силно.

Сега, две години по-късно, все още усещам белезите от тази изневяра. Научих се да бъда силна заради децата си и заради себе си. Но понякога нощем лежа будна и се питам: „Мога ли някога отново да се доверя на друг човек? Или тази рана ще остане завинаги?“

А вие как бихте постъпили? Може ли човек да прости такава измама или доверието веднъж изгубено никога не се връща?