Изоставен в началото: Невидимите битки на Емил

– Не го пипай, ще се заразиш! – изсъска Мария към дъщеря си, когато ме видя да стоя сам на люлките в двора на дома за деца в Пловдив. Бях на шест и вече знаех какво значи да си различен. Кожата ми беше по-бледа, очите ми – странно сиви, а ръцете – покрити с малки петна. „Рядко генетично заболяване,“ казваха лекарите. За мен това беше просто още една причина хората да ме гледат с подозрение.

Първият ми спомен е от една студена нощ, когато леля Снежа – възпитателката – ме зави с одеяло и прошепна: „Ти си силен, Емо. Ще видиш.“ Но аз не ѝ вярвах. Всяка вечер се питах защо майка ми ме е оставила. Дали се е уплашила от болестта ми? Или просто не е искала дете като мен?

В приемните семейства нещата не бяха по-лесни. Първо попаднах при семейство Георгиеви – строги хора, които държаха на реда и дисциплината. „Ще го вземем, за да ни дадат повече пари,“ чух веднъж Георги-баща да казва на жена си. Не бях дете за тях, а просто начин да си платят сметките. Когато се разболях тежко през зимата, вместо топла супа и грижа получих студени погледи и обвинения, че нарочно симулирам.

Следващата спирка беше при семейство Иванови. Там имаше две по-големи момчета – Петър и Сашо. Те ме наричаха „призрака“ и ми криеха обувките всяка сутрин. Веднъж Сашо ме бутна по стълбите и когато паднах, майка Иванова само въздъхна: „Стига си ревал, Емо! Мъж трябва да си!“ Тогава разбрах, че тук няма място за слабост.

В училище нещата бяха още по-жестоки. Децата ме отбягваха, учителите ме гледаха със съжаление или раздразнение. Веднъж госпожа Николова ме изкара пред целия клас: „Емил ще ни разкаже какво е да живееш без родители.“ Стоях там, с горящи бузи и празен поглед, докато всички се взираха в мен като в някакво чудо на природата.

Единственият човек, който ми подаде ръка, беше Даниела – момиче от съседния клас. Тя имаше брат с увреждане и знаеше какво е да си различен. „Не им обръщай внимание, Емо. Хората се страхуват от това, което не разбират,“ ми каза веднъж на двора. С нея започнах да вярвам, че може би не съм толкова сам.

Но най-тежкият удар дойде на 14-тия ми рожден ден. Получих писмо от социалните: „Майка Ви е отказала всякакъв контакт.“ Четох го десетки пъти, сякаш думите можеха да променят смисъла си. Вечерта плаках тихо под завивките, а Даниела ми донесе парче торта и прошепна: „Ти си достатъчен такъв, какъвто си.“

Годините минаваха, сменях семейства и училища като стари дрехи. Научих се да не се привързвам, да не очаквам нищо от никого. Но вътре в мен остана онази малка искра – надеждата, че някой ден ще намеря своето място.

На 18 години напуснах системата. Бях сам в малка стая под наем в Кючук Париж. Работех каквото намеря – мияч на чинии, разносвач на пици, чистач в болница. Хората все още ме гледаха странно заради външния ми вид, но вече не ми пукаше толкова. Бях оцелял.

Една вечер срещнах баща ми случайно в магазина. Познах го по снимката от досието ми – същите очи, същата походка. Стоеше пред мен с бутилка ракия в ръка и ме гледаше объркано.
– Ти… ти си Емил? – попита тихо.
– Да – отвърнах аз и усетих как гласът ми трепери.
– Не знаех… Не знаех какво да правя тогава… – прошепна той и наведе глава.
– А сега знаеш ли? – попитах аз.
Той замълча дълго и после само каза: „Съжалявам.“

Това беше всичко. Не очаквах прошка или обяснения. Просто исках да чуя истината – че не съм бил достатъчно желан.

Днес съм на 25. Работя като социален работник в същия дом, където израснах. Помагам на деца като мен да повярват, че заслужават любов и шанс за щастие. Понякога нощем още се питам: „Ако майка ми беше останала… ако хората бяха по-добри… щеше ли животът ми да е друг?“

Но после виждам усмивката на някое дете и си казвам: „Може би точно затова съм тук.“

Кажете ми – колко от нас са били изоставени по един или друг начин? И колко от нас намират сили да простят?