Къдриците на Виктория: Битката за правото да бъдеш различен

– Госпожо Иванова, разбирате, че училището ни има ясни правила за външния вид на учениците. Косата на Виктория е… твърде дълга и буйна. Не можем да направим изключение.

Тези думи още кънтят в ушите ми. Седях срещу директорката на едно от най-престижните училища в София, а до мен Виктория стискаше ръката ми, очите ѝ пълни със сълзи. Не можех да повярвам, че през 2021 година някой ще откаже на дете правото да учи, защото косата му не отговаря на нечии стандарти.

Виктория винаги е била различна. Родена с гъсти, тъмни къдрици, които още от бебе привличаха погледите на всички. В детската градина децата я наричаха „овчица“, а някои майки шушукаха зад гърба ми: „Защо не я подстриже?“. Но аз обичах къдриците ѝ – те бяха част от нейната индивидуалност, от свободния ѝ дух.

Когато дойде време за първи клас, започнахме да обикаляме училищата. Навсякъде едно и също – усмивки, докато не видят Виктория. После започваха въпросите: „Ще я подстрижете ли?“, „Може ли да я вържете по-стегнато?“. В едно училище дори ни казаха, че „такава коса разсейва другите деца“.

Вечерта след поредния отказ седяхме в кухнята. Виктория мълчеше, а аз се опитвах да скрия сълзите си.
– Мамо, аз лоша ли съм? – прошепна тя.
– Не, мило мое! Ти си най-прекрасното дете на света. Просто някои хора не разбират различното.

Съпругът ми, Георги, беше по-резервиран. Той смяташе, че трябва да се примирим и да подстрижем Виктория.
– Мария, не можем да се борим с цялата система. Ако това ще ѝ помогне да се впише…
– Не! – прекъснах го. – Ако сега ѝ покажем, че трябва да се променя заради другите, какво ще научи? Че няма право да бъде себе си?

Започнах да търся подкрепа. Писах до Министерството на образованието, споделих историята ни във Facebook групи за родители. Реакциите бяха смесени – някои ме подкрепяха, други ме обвиняваха, че „раздухвам излишно нещо дребно“.

Една вечер получих съобщение от непозната жена – Елена от Пловдив. Тя ми разказа как дъщеря ѝ е преживяла подобно унижение заради луничките си. Почувствах се по-малко сама.

Виктория все по-често се затваряше в себе си. Започна да избягва огледалото, а сутрин плачеше, когато ѝ решех косата.
– Мамо, ако ме подстрижеш, ще ме приемат ли?
– Не искам да те приемат така. Искам да те приемат истинската ти.

Един ден реших – ще отидем в медиите. Свързах се с журналистка от национална телевизия. Интервюираха ни вкъщи. Виктория беше притеснена, но когато я попитаха какво би казала на директорите, тя прошепна:
– Искам само да уча и да имам приятели. Косата ми не е виновна.

Историята ни предизвика буря в социалните мрежи. Хората спореха – едни ни защитаваха, други твърдяха, че „редът трябва да се спазва“. Получих обаждане от директорката на училището, която първа ни беше отказала.
– Госпожо Иванова, може би бяхме прекалено строги… Ако все още желаете, Виктория може да кандидатства при нас.

Погледнах дъщеря си – очите ѝ светеха от надежда.
– Мамо, ще ме приемат ли такава?
– Да, мило мое. Ще те приемат такава, каквато си.

В първия учебен ден Виктория влезе в класната стая с високо вдигната глава и свободно пуснати къдрици. Някои деца я гледаха странно, но тя се усмихна и седна на чина си. Вечерта ми каза:
– Мамо, имам нова приятелка! Каза ми, че косата ми е като облак.

Тази битка ни промени завинаги. Научих се да не мълча пред несправедливостта и да вярвам в силата на различното. Но понякога нощем се питам: ако не бяхме имали сили да се борим, колко още деца щяха да бъдат пречупени от системата?

Кажете ми – защо в България все още е толкова трудно да бъдеш просто себе си? Колко още деца ще трябва да страдат заради предразсъдъци?