„Как можа да я доведеш у дома? Тя дори няма висше, само сервитьорка е!“ — Историята на един избор срещу всички

„Как можа да я доведеш у дома? Тя дори няма висше, само сервитьорка е!“ — думите на майка ми се забиха в мен като нож, докато стояхме в хола, а Ива стискаше ръката ми толкова силно, че пръстите ѝ побеляха. Беше петък вечер, а аз бях решил най-накрая да представя момичето, което обичам, на семейството си. Мислех си, че ще бъде трудно, но не и жестоко. Не и така.

Баща ми мълчеше, вперил поглед в телевизора, сякаш ако не ни гледа, няма да се налага да взема страна. Брат ми Даниел се подсмихваше под мустак — винаги е бил любимецът на мама, завършил право в Софийския, сега работи в престижна кантора. А аз? Аз съм Виктор, на 27, завърших информатика, работя като програмист и живея сам от две години. Но тази вечер не бях просто синът на родителите си или братът на Даниел. Бях човекът, който трябваше да защити любовта си.

Ива стоеше до мен — с тъмните си очи, които винаги ме гледат с разбиране и топлина. Запознахме се в едно малко кафене до офиса ми. Тя беше сервитьорка там — винаги усмихната, винаги готова да изслуша. Влюбих се в нея не заради диплома или титла, а заради начина, по който ме караше да се чувствам жив. Но за майка ми това беше непростимо.

— Мамо — започнах тихо, — Ива е прекрасен човек. Не е важно каква работа работи.

— Не е важно?! — прекъсна ме тя рязко. — Ти знаеш ли какво ще кажат хората? Как ще изглежда това пред роднините? Викторе, ти заслужаваш повече! Не може да се задоволяваш с… с някаква сервитьорка!

Ива отпусна ръката ми и направи крачка назад. Видях как очите ѝ се пълнят със сълзи, но тя ги преглътна гордо.

— Госпожо Петрова — каза тя тихо, — аз може да нямам диплома от университет, но работя честно и се грижа за себе си. Обичам Виктор и той ме обича. Не мисля, че това е по-малко важно от всичко друго.

Майка ми я изгледа така, сякаш е казала най-голямата глупост на света.

— Любов? Любовта не плаща сметките! Когато дойдат трудните времена, ще видиш какво значи да нямаш образование! А ти, Викторе, ако мислиш да се жениш за нея… забрави! Докато живея под този покрив, това няма да стане!

Баща ми най-накрая въздъхна тежко:

— Стига вече! Момчето е голямо. Ако това го прави щастлив…

— Млъкни! — изсъска майка ми. — Ти винаги си мекушав!

В този момент Ива прошепна:

— Може би трябва да тръгвам…

Хванах я за ръката:

— Не! Остани. Мамо, ако не можеш да приемеш избора ми, ще си тръгна аз.

Тишината беше оглушителна. Даниел се изсмя:

— Голям герой си станал! За една сервитьорка ще зарежеш семейството си?

Погледнах го право в очите:

— За човекът, когото обичам — да.

Тази нощ напуснах дома си с Ива. Вървяхме по тъмните улици на квартала и тя мълчеше. Спрях я до една лампа и я прегърнах.

— Съжалявам — прошепнах. — Не заслужаваше това.

Тя се усмихна тъжно:

— Свикнала съм хората да ме гледат отвисоко. Но боли повече, когато идва от семейството на човека, когото обичаш.

Минаха седмици. Майка ми не ми звънеше. Баща ми тайно ми пращаше съобщения: „Как сте?“, „Трябва ли ви нещо?“. Даниел ме блокира във Facebook. Аз и Ива живеехме в малкия ми апартамент под наем в „Люлин“. Не беше лесно — парите стигаха едва-едва. Понякога се карахме за глупости: кой ще измие чиниите, кой ще плати тока навреме. Но всяка вечер заспивах до нея и знаех: това е моят избор.

Една неделя сутрин Ива донесе кафе в леглото и каза:

— Знаеш ли… понякога си мисля дали някога ще ме приемат.

Погалих я по косата:

— Не знам. Но знам, че няма да те оставя сама в това.

След няколко месеца майка ми се разболя сериозно. Баща ми ме потърси: „Майка ти има нужда от теб.“ Върнах се у дома с Ива. Тя настоя да дойде с мен въпреки всичко.

Майка ми беше отслабнала много. Когато ни видя на прага, очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Викторе… Прости ми…

Ива коленичи до леглото ѝ и хвана ръката ѝ:

— Всички правим грешки. Важното е да си простим.

Майка ми заплака истински за първи път пред мен.

Сега всичко е различно. Не сме идеално семейство — още има рани и недоизказани думи. Но вече знам: любовта не пита за дипломи или титли. Пита само дали имаш смелостта да я защитиш пред целия свят.

Понякога вечер гледам Ива как чете книга на дивана и се питам: Колко хора са пропуснали истинската любов заради чуждите очаквания? А ти… би ли избрал сърцето си пред мнението на другите?