Капризът на едно дете, който разклати приятелството ни

— Не мога повече, Мария! — гласът на мъжа ми, Димитър, прозвуча остро от кухнята, докато аз се опитвах да успокоя малкия Калоян, който за пореден път тропаше с краче по паркета. — Не може ли да си играе сам или поне да гледа малко анимации? Вече трети час е тук и не спира да реве!

Замръзнах на място. В ръцете си държах чашата с чай, която бях приготвила за Ива — най-добрата ми приятелка от детинство. Тя беше в хола, където люлееше бебето си — малкия Алекс, който беше на едва шест месеца. Беше дошла на гости, както правеше всяка седмица, но този път нещо беше различно. Калоян, моят петгодишен син, не спираше да настоява да играе с Алекс, а Ива го отблъскваше с думите:

— Не може сега, Калояне, Алекс е още малък. Трябва да спи.

Калоян се разплака още по-силно. Димитър се намръщи и излезе на балкона да пуши. Аз останах между двата огъня — между приятелката ми и семейството си.

Преди няколко месеца всичко беше различно. Ива и аз прекарвахме часове в разговори за книги, филми и мечти. След раждането на Алекс обаче тя се промени. Всяка нейна дума беше за бебето. Във Facebook профилната ѝ снимка беше Алекс. В Instagram — Алекс. Дори в Viber — пак Алекс. Чувствах се като страничен наблюдател в собствения си живот.

— Мария, виж колко сладко се усмихва! — Ива ми подаде телефона си с поредната снимка на Алекс.

— Да, много е сладък — отвърнах механично, докато Калоян дърпаше ръкава ми.

— Мамо, искам и аз да имам такова бебе! — проплака той.

— Калояне, ти си още малък — опитах се да го успокоя.

Ива ме погледна с укор.

— Не трябва да го лъжеш така. Децата усещат всичко.

Почувствах се виновна. Вече не знаех какво е правилно и какво не. Димитър започна да избягва срещите с Ива. Веднъж дори ми каза:

— Мария, тя е обсебена от това дете. Не виждаш ли? Всичко се върти около него. А нашият Калоян страда.

Опитах се да го защитя:

— Просто е нова майка. Ще мине време и ще се върне към себе си.

Но времето минаваше, а Ива ставаше все по-отдалечена от мен и все по-близка със сина си. Започнах да се питам дали не съм ревнива или просто съм уморена от постоянните сравнения между децата ни.

Един ден, докато пиехме кафе в кварталното заведение до пазара „Красно село“, Ива ме попита:

— Ти защо не качваш повече снимки на Калоян? Не ти ли е мил?

Погледнах я с изненада.

— Разбира се, че ми е мил! Просто не обичам да споделям всичко онлайн.

Тя поклати глава.

— Ако не показваш колко го обичаш, хората ще си помислят, че не ти пука за него.

Тогава избухнах:

— Не мисля, че любовта към детето трябва да се доказва пред света! Това е между мен и него!

Ива се разплака. Хората от съседните маси ни гледаха любопитно. Аз станах и излязох навън, за да си поема въздух. Чувствах се предадена и объркана.

Вечерта Димитър ме прегърна и каза:

— Може би е време да си дадете почивка една от друга.

Но как се почива от човек, който ти е бил като сестра? Как се забравят всички спомени от детството — игрите в двора на блока в „Люлин“, първите тайни, първите разочарования?

След тази случка спряхме да се виждаме толкова често. Калоян започна да пита къде е Алекс. Аз му казвах, че са заети. Вътрешно усещах празнина.

Минаха месеци. Един ден получих съобщение от Ива: „Липсваш ми.“

Седях дълго пред телефона си и не знаех какво да ѝ отговоря. Липсваше ми и тя — старата Ива, тази без страховете и обсесиите.

Сега стоя тук и пиша тези редове с надеждата някой да ме разбере. Дали приятелството ни ще оцелее? Или детските капризи и родителските страхове ще го разрушат завинаги?

Понякога си мисля: колко лесно едно дете може да разклати цял един свят… А вие как бихте постъпили на мое място?