Карма между рафтовете: Драма в кварталния супермаркет
– Не, Петре, няма да взимам повече от тези домати! Виж ги, половината са изгнили! – гласът на жена ми, Мария, проряза въздуха между рафтовете на кварталния супермаркет „Боровец“. Беше събота следобед, а магазинът гъмжеше от хора – всеки бързаше да напълни количката и да се прибере преди новините. Аз стоях до нея, стискайки дръжката на количката, докато тя нервно ровеше из щайгата с домати.
– Добре, Мария, вземи каквото искаш – отвърнах тихо, опитвайки се да не привличам вниманието на околните. Но тя вече беше забелязана – възрастна жена с къса коса и остър поглед ни стрелна неодобрително.
– Младите днес само мрънкат – изсъска тя към мен, сякаш аз бях виновен за всичко.
В този момент забелязах познат силует в края на пети рафт. Беше Даниела – бившата ми колежка от университета. Не я бях виждал от години. Сърцето ми прескочи един удар. Мария също я видя и очите ѝ се присвиха подозрително.
– Коя е тази? – прошепна тя, но в гласа ѝ вече се прокрадваше ревност.
– Просто позната – опитах се да звуча небрежно, но усещах как бузите ми пламват.
Даниела се приближи с усмивка:
– Петре! Не мога да повярвам! Как си? – гласът ѝ беше топъл и малко прекалено ентусиазиран.
Мария се изправи до мен като страж:
– Здравейте. Аз съм Мария, съпругата на Петър.
– Приятно ми е – отвърна Даниела и погледна към мен с онзи поглед, който помнех от студентските години – смесица от закачка и нещо недоизказано.
– Какво правиш тук? – попита ме тя.
– Ами… пазаруваме за уикенда. Ти?
– Аз също. Само че сама… – усмихна се тъжно.
Мария не изпускаше Даниела от поглед. Напрежението между тримата беше осезаемо като статично електричество. Опитах се да сменя темата:
– Как върви работата?
– О, напуснах миналия месец. Сега търся нещо ново…
В този момент Мария ме дръпна настрани:
– Петре, защо не си ми казвал за тази жена? Защо така се притесни като я видя?
– Няма нищо, Мария. Просто не очаквах да я срещна…
– Не ми лъжи! Познавам те! – очите ѝ бяха влажни от гняв и страх.
В този момент зад нас се чу шум – някой изпусна буркан с лютеница, който се разби на пода. Всички се обърнаха. В суматохата Даниела се приближи до мен и прошепна:
– Трябва да поговорим. Не тук. Моля те.
Погледнах я объркано, а Мария вече кипеше от подозрение.
– Петре, ако излезеш сега с нея, забрави за мен! – изкрещя тя толкова силно, че няколко човека спряха да ни гледат.
Сърцето ми се сви. Знаех, че ако тръгна след Даниела, ще предам доверието на Мария. Но усещах, че има нещо важно, което трябва да чуя.
Излязохме пред магазина. Въздухът беше тежък и влажен.
– Петре… – започна Даниела, – трябва да знаеш нещо. Преди години… когато работехме заедно… аз…
Тя замълча и очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Какво? Кажи!
– Аз бях тази, която каза на шефа ти за онзи инцидент с парите. Знам, че тогава те уволниха несправедливо. Мислех, че правя правилното нещо… но после разбрах истината. Не беше ти виновен. Беше другият колега – Ивайло. Но вече беше късно…
Стоях като вцепенен. Толкова години бях носил тежестта на тази несправедливост. Бях обвинявал себе си, бях загубил самочувствието си и работата си… а истината е била толкова близо.
– Защо ми го казваш чак сега? – гласът ми трепереше.
– Защото не мога повече да живея с тази вина…
В този момент Мария излезе след нас със зачервени очи:
– Какво става тук?
Погледнах я безсилно:
– Мария… цял живот съм ти казвал истината. А ти никога не ми повярва напълно…
Тя ме прегърна силно:
– Съжалявам, Петре… просто понякога страхът е по-силен от доверието.
Даниела избърса сълзите си и тръгна към спирката без да се обръща назад.
Останахме двамата пред магазина, докато слънцето залязваше над панелните блокове. В количката ни имаше само няколко домата и една разклатена бутилка олио.
Замислих се: Колко често допускаме миналото да ни разделя? Колко често позволяваме на страха и недоверието да разрушат това, което сме градили с години?
Може би кармата наистина ни намира там, където най-малко очакваме… Дали бихте простили на някого след толкова време? А бихте ли могли да продължите напред?