Каша за вечеря и тишина зад вратата: Историята на едно българско семейство в Люлин

— Пак ли каша, мамо? — дъщеря ми Виктория въздъхна тежко, докато сипвах в чинията ѝ топлата, но безвкусна каша. Вече трета седмица не можех да си позволя нищо повече. Заплатата ми като санитарка в болницата стигаше само за сметките и евтините продукти от кварталния магазин.

В този момент чух ключа във вратата на съседния апартамент. Брат ми Георги и жена му Мария се връщаха от работа. През тънката стена се чуваха смехът им и шумоленето на хартиени торбички. Знаех — пак са минали през някой ресторант. Миризмата на печено месо и подправки се промъкваше през процепа под вратата. Стомахът ми се сви от глад и яд.

— Защо никога не ни канят? — прошепна Виктория, а очите ѝ се напълниха със сълзи. — Нали сме им семейство…

Не знаех какво да ѝ кажа. Беше ми болно, че трябва да обяснявам защо брат ми, с когото израснахме в една стая, сега се държи като чужд човек. Спомних си как като деца деляхме последната филия хляб, а сега той дори не ни поздравява по стълбите.

Майка ми, която седеше до прозореца, тихо промълви:
— Не ги съди, Йорданке. Всеки си има своите грижи.

Но аз не можех да простя тази студенина. Всяка вечер, докато миех чиниите, слушах как Георги и Мария се смеят на висок глас, канят приятели, а ние тримата стоим в тишина. Понякога Виктория плачеше нощем и ме питаше защо чичо ѝ не я обича.

Една неделя реших да поговоря с Георги. Почаках го пред входа, докато се прибираше с нови покупки.

— Георги, може ли да поговорим? — гласът ми трепереше.

Той ме изгледа студено:
— Какво има?

— Не мислиш ли, че е редно понякога да се събираме като семейство? Виктория много страда… Майка също.

Георги въздъхна:
— Йорданке, всеки си има живот. Не можем да ви помагаме постоянно. И ние имаме разходи.

— Не искам пари! — извиках аз. — Искам само малко топлина… Да не се чувстваме излишни.

Той сви рамене и влезе у дома си, без да каже нищо повече.

Върнах се разтреперана вкъщи. Майка ме прегърна:
— Не се ядосвай, дете. Бог вижда всичко.

Но аз не можех да спра да мисля за думите му. На следващия ден на работа колежката ми Силвия ме попита защо съм тъжна. Разказах ѝ всичко.

— Знаеш ли — каза тя — това е типично за нашите ширини. Всеки гледа себе си. Но ти не си виновна.

Вечерта Виктория донесе рисунка — беше нарисувала нашето семейство около масата с каша, а зад стената — Георги и Мария с огромна пица.

— Мамо, защо хората стават такива? — попита тя.

Не знаех какво да ѝ отговоря. Само я прегърнах силно.

Скоро майка ми се разболя тежко. Трябваше да остана вкъщи да я гледам. Парите свършиха още по-бързо. Един ден отидох при Георги за помощ.

— Моля те, дай ми малко пари за лекарства — прошепнах със свито сърце.

Той дори не ме покани вътре:
— Нямам излишни средства, Йорданке. Съжалявам.

Върнах се вкъщи със сълзи на очи. Виктория ме прегърна:
— Ще се оправим, мамо! Аз ще започна да разнасям брошури след училище!

Тогава разбрах — ние тримата сме истинското семейство. Не онези зад стената с пълните маси и празните сърца.

Майка почина след няколко месеца. На погребението Георги дойде за малко, остави букет и си тръгна без дума.

Сега вечеряме пак каша, но вече не плача. Виктория расте силна и добра. Понякога я питам:
— Ако един ден имаш много пари, ще забравиш ли откъде си тръгнала?

А тя ме гледа с онези големи очи и казва:
— Никога, мамо.

Питам се — колко струва човещината? И дали някога ще си простим един на друг?