Къщата на баща ми: Истината, която остана неизказана

— Не можеш да ми забраниш да вляза в стаята си! — изкрещях аз, докато баща ми стоеше на прага с ръце на кръста. Беше късен ноемврийски следобед, а в къщата миришеше на мокра пръст и стари книги. Брат ми, Петър, се беше свил на дивана и ме гледаше с онази негова полуусмивка, която винаги ме караше да се чувствам малък и излишен.

— Ти си по-голям, трябва да отстъпваш — каза баща ми с гласа си, който не търпеше възражения. — Петър има нужда от спокойствие за уроците си.

Това беше само един от безбройните моменти, в които усещах как земята под краката ми се разпада. Винаги беше Петър. Винаги неговите нужди, неговите желания. Аз бях просто фонът, сянката, която трябваше да се приспособява.

Майка ни почина, когато бях на дванайсет. Оттогава домът ни стана по-тих, но и по-студен. Баща ми се затвори в себе си, а аз останах да се грижа за всичко — пазаруване, чистене, дори готвене. Петър беше още малък, но бързо разбра как да използва ситуацията. Винаги намираше начин да се измъкне от отговорностите, а баща ми го оправдаваше: „Той е по-малък, не разбира.“

Годините минаваха. Петър растеше и ставаше все по-уверен, все по-арогантен. В училище нещата бяха различни — там хората виждаха истинската му същност и често ме защитаваха. Но вкъщи… вкъщи бях сам.

След като завърших гимназия, не можех да си позволя университет. Баща ми настояваше да остана у дома и да помагам. „Петър ще учи в София — той има бъдеще“, казваше той. И така останах — работех каквото намеря: в кварталната бакалия, после в една автомивка. Вечерите прекарвах сам в стаята си, слушайки как баща ми и Петър обсъждат плановете му за бъдещето.

Петър замина за София и почти не се връщаше. Аз останах с баща ни — грижех се за него, когато се разболя от диабет, водех го по лекари, сменях му превръзките на краката, когато раните не зарастваха. Понякога нощем го чувах как плаче тихо в кухнята. Тогава му правех чай и стоях до него, докато не заспи.

— Защо винаги избираш Петър? — попитах го веднъж, когато вече не издържах.

Той ме погледна дълго, сякаш търсеше думи.

— Не знам… Може би защото ти си силният — прошепна той.

Тези думи ме боляха повече от всяка несправедливост досега.

Когато баща ми почина миналата година, всичко се промени. Погребението беше тихо — малко роднини, няколко съседи. Петър дойде за първи път от две години. Стоеше до мен на гроба и не каза нищо.

След седмица адвокатът ни събра в хола на старата ни къща. Документите бяха подредени на масата. Сърцето ми биеше лудо — знаех, че къщата е нашият единствен дом.

— Завещанието е ясно — каза адвокатът сухо. — Къщата и цялото имущество преминават на името на Петър.

Почувствах как всичко в мен рухва. Не можех да повярвам. Аз бях този, който остана тук, който се грижеше за баща ни до последния му дъх. Аз пазех този дом жив.

Петър ме погледна с онзи стар поглед — хладен и надменен.

— Ще ти дам време да си намериш друго място — каза той тихо.

— Това ли е всичко? — прошепнах аз. — След всичко?

Той сви рамене.

— Така е решил татко.

Седмици наред не можех да спя. Обикалях из празната къща нощем, докосвах стените, снимките по рафтовете, миришех възглавницата на баща ми. Спомнях си всички онези вечери, когато двамата седяхме мълчаливо на масата и чакахме Петър да се обади.

Съседите започнаха да шушукат: „Не е честно!“, „Ти беше тук през цялото време!“. Но никой не можеше да промени завещанието.

Една вечер Петър дойде с новата си приятелка — шумна жена с яркочервена коса и силен парфюм. Разхождаха се из къщата като туристи в музей.

— Мисля да направим ремонт — каза тя весело. — Тази кухня е ужасна!

Петър кимна.

— Ще започнем скоро.

Тогава разбрах: вече нямам дом. Всичко, което бях пазил и обичал, щеше да бъде разрушено или променено до неузнаваемост.

Сега живея под наем в малка гарсониера до гарата. Работя в склад за хранителни стоки и всяка вечер минавам покрай старата ни къща. Понякога виждам светлините в прозорците и чувам смях отвътре.

Питам се: струваше ли си всичко? Какво означава домът — тухли и бетон или спомените и болката? И ако човек даде всичко от себе си за някого, но остане забравен — кой е виновен? Семейството или съдбата?

А вие… бихте ли простили?