Когато баща ми избра друг живот: История за прошка и предателство

– Не мога повече така, Мария! – гласът на баща ми трепереше, докато хвърляше ключовете на масата. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Майка ми стоеше до печката, с ръце, стиснати в престилката, и очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Какво значи това, Георги? – прошепна тя, сякаш се страхуваше думите ѝ да не го наранят още повече.

Аз стоях в коридора, с раница на гърба, току-що прибрал се от училище. Сърцето ми биеше лудо. Чух как баща ми въздъхна тежко.

– Влюбих се в друга жена. Не мога да живея в лъжа. Отивам си.

Тези думи се забиха в мен като нож. В този миг всичко се промени. Майка ми се свлече на стола, а аз останах като вцепенен. Не можех да повярвам – нашият дом, нашето семейство, всичко, което познавах, се разпадаше пред очите ми.

След този ден животът ни стана друг. Баща ми си събра багажа и изчезна. В квартала започнаха да шушукат. Съседката леля Пенка ме гледаше със съжаление, а приятелите ми от блока вече не ме канеха да играем футбол – сякаш разводът беше заразен.

Майка ми работеше по две смени в шивашкия цех, за да ни издържа. Вечерите ни бяха тихи – само телевизорът пълнеше тишината с новини и турски сериали. Понякога я чувах как плаче нощем. Аз се преструвах, че спя.

Една вечер, докато си пишех домашните по математика, телефонът иззвъня. Беше баща ми.

– Здравей, Иване – каза той тихо. – Може ли да се видим?

Не знаех какво да кажа. Гневът и обидата се бореха в мен. Но любопитството надделя.

Срещнахме се в малкото кафене до пазара. Той изглеждаше уморен и по-стар.

– Знам, че ти причиних болка – започна той. – Но искам да знаеш, че не съм спрял да те обичам.

– Ако ме обичаше, нямаше да ни оставиш! – изкрещях аз и хората се обърнаха.

Той наведе глава.

– Понякога любовта не стига, Иване. Понякога човек трябва да избере себе си.

Тези думи ме разкъсаха отвътре. Какво значи да избереш себе си пред семейството?

В следващите месеци опитвах да живея нормално. Майка ми се затвори в себе си. На Коледа сложихме елха само заради традицията. Баща ми не дойде. Изпрати ми съобщение: „Весела Коледа, сине.“

В училище имах проблеми с концентрацията. Учителката по литература ме извика след час:

– Иване, ако имаш нужда да поговориш…

Само кимнах. Не можех да говоря за това. Срамувах се.

Пролетта донесе нов шок – баща ми и новата му жена очакваха дете. Разбрах от Фейсбук. Снимки на усмихнати лица, балони „It’s a boy!“. Чувствах се предаден два пъти – първо като син, после като човек.

Една вечер майка ми седна до мен на дивана.

– Знам, че ти е тежко – каза тя тихо. – Но не можем да живеем в миналото. Трябва да простим… или поне да опитаме.

– Как да простя? – попитах през сълзи.

Тя ме прегърна силно.

– Прошката е заради теб самия, не заради него.

Минаха години. Баща ми понякога звънеше, канеше ме на гости при новото си семейство. Дълго отказвах. После един ден реших да отида – не заради него, а заради себе си.

Видях го с малкото си братче на ръце – Георги-младши. Очите му бяха същите като моите. Почувствах странна смесица от ревност и нежност.

Баща ми ме погледна несигурно.

– Благодаря ти, че дойде.

Не казах нищо. Просто седнах до тях и за първи път от години усетих мирис на дом – макар и различен от онзи стария.

Днес вече съм пораснал човек. Майка ми има нов приятел – добър човек е. Баща ми е част от живота ми по свой начин. Болката не изчезва напълно, но вече не ме определя.

Понякога се питам: Можем ли някога напълно да простим на тези, които са ни наранили най-много? Или просто се учим да живеем с белезите?